Човек без куче [bg]

Ева пристигна първа заедно с магазинния управител и двамата тийнейджъри. Докато ги поздравяваше за добре дошли, Розмари се смути. Момчетата изглеждаха много по-големи, отколкото очакваше. Прегърна Ева, после Кристофер — още по-стеснителен и унил от обикновено, — а накрая Хенрик и Лейф. По-големият син на Ева бе надминал баща си на височина и сигурно вървеше към един и деветдесет. Розмари не беше виждала дъщеря си и внуците от… колко? Година и половина? Хенрик имаше очите и носа на майка си и на Карл-Ерик. За частица от секундата на Розмари й се стори, че вижда съпруга си при първата им среща на училищните танци в Каролинския институт преди близо половин век. Копие на Карл-Ерик? Божичко! За щастие тя нямаше време да се задълбочи в тази кошмарна мисъл. Карл-Ерик Първи посрещаше гостите във всекидневната. Не ги прегръщаше, само стискаше здраво десницата им, докато внимателно ги оглеждаше, като ги придърпваше по-близо към себе си, защото суетата не му позволяваше да носи очила, щом не е крайно необходимо. Устните му стояха присвити в строга усмивка. Когато дойде ред на Кристофер, Розмари забеляза, че Карл-Ерик едва се удържа да не извика „Изправи гръбнака, момче!“. Все пак не го направи. Човек трябва да знае кога е подходящо да възпитава и кога — не.

— Готови сме — обяви Лейф Грунт, каквото и да искаше да каже с това уточнение. — Да занесем ли горе багажа и подаръците? Много се радвам, че най-сетне пристигнахме. Седемдесет мили са си седемдесет мили, както пише в Корана.

— Пътят беше ли хлъзгав?

— Мне.

— Имаше ли много коли? — поинтересува се Розмари.

— Мда.

— Сигурно в хирургичното отделение в момента е много натоварено — обърна се към дъщеря си Карл-Ерик.

— Да, но е важно да разпределяш отговорността.

— Съвсем правилно — съгласи се Лейф Крунт. — Аз, например, разпределих повече от четири тона свински задници само през последната седмица.

— Свински задници ли? — учуди се Розмари, колкото да реагира.

— Коледни бутове — уточни Лейф Грунт и се ухили весело.

— Извинете, но трябва да отида до тоалетната — прошепна Кристофер.

— Разбира се — сепна се Розмари. — Хайде, качвайте се горе по стаите. Всичко си е постарому. Само дано леглото не е окъсяло на Хенрик.

— Няма страшно — усмихна се приветливо внукът й. — Все мога да се сгъна тук-там.