И за Америка като за Америка

После обаче видях с очите си. Мине работният ден, дойде вечерта, централната част и на Чикаго, и на Лос Анжелос, и на Ню Йорк се опразват, даже запустяват. Става студено, безлюдно, колите с бизнесмени и чиновници се оттеглят към края на града, където те живеят, а билдингите остават сами, с пазачите си, с полицията си, с алармените инсталации, със светещите цяла нощ лампи. Винаги съм го знаел — улиците на един град са много тъжно нещо, когато са обезлюдени. Така видях да изглежда и страшният с финансовата си мощ и сила Уолстрийт, в който само един етаж от тия билдинги да рече да кихне към България, за една нощ ще станем Швеицария… Да кихне, ама не киха по такъв начин и към такива като нас Уолстрийт…

Та тези ниски, удобни къщи били типичната Америка. Едноетажната, както вярно, много вярно, са я нарекли Илф и Петров. Полека-лека вече си обяснявам защо са толкова големи градовете на Америка. Защо, американец ли си, трябва да имаш кола. Как може да е другояче, когато американците, с много малки изключения, не живеят в билдингите, а в ето такива къщи, широки, по 250–300 квадрата всяка. Турете до къщата два-три гаража и си представете като каква територия трябва да държи един град като Чикаго, с девет милиона жители, като Лос Анжелос, за който, за да го пресечеш с кола от единия до другия край, ти трябва един ден време…

Като гледа човек нощем Америка отгоре, вижда, че голяма част от нея е осветена. Това са нейните огромни, средни и по-малки градове. Разстоянието от къща до къща е голямо, следователно и най-малкото село по територия е колкото един наш среден град. В този смисъл голяма част от американските градове съвсем не приличат на градовете в другите страни. Как се оброжда тази територия без кола?

Големите градове, разбира се, имат метро, автобуси, и все такива, каквито у нас имаше доскоро само в ЦК. Като си представя един луксозен, удобен и чист американски автобус, и го сравня с тия, с които се пътува в София — до «Младост», до «Люлин», до околните села, виждам разлика, равна на разликата между мерцедес и трабант. Но в една такава, разпръсната Америка, колкото и много да са автобусите, си трябват коли. Ще попита читателят: ами децата, които още нямат право да карат коли, с какво ходят на училище. В цяла Америка има специални «басове». Те обикалят квартали, далечни ферми, събират децата, откарват ги до училището, което може да е на 15–20 мили далеч, след учебния ден ги връщат обратно. Те са жълто означени и са от малкото автомобили, които ползват предимство.

Макар че е много пръсната, Америка продължава да строи на един етаж. Защото къща на земята е удобна къща. А земя те са имали и сега си имат в изобилие. Известно е, че големи територии от Америка още нито са населени, нито дори усвоени. Нека й е лошо на Америка с този резервен заден двор, нека я плашат ония трудни и страшни въпроси, които полека-лека стискат за врата цялото човечество — глада, пренаселеността, екологията. Затова и автомобилната промишленост е толкова развита, че всяко дете от пет години нагоре, стигат ли краката му до педалите, вече кара кола. Затова и тук на колата се гледа, както всяко българско дете гледаше някога на кончето си от слънчоглед… Затова и в Америка никой никого не проверява, като си кара колата — има ли книжка, кога я е взел, изтекъл ли му е талонът и т.н. Работи, които на нас са ни дошли до гуша… Даже за такива подробности, като кога изтича срокът за изплащането на данъка, собственикът не е и длъжен да помни — те са написани на номера на колата. По тези причини обаче пътищата заемат една значителна част от територията на Америка. Понякога те са двупосочни, но когато свързват по-големи градове, са многоредови. От всеки град се извиват поне десетина-двадесет изходни артерии, увили го, оплели го, сякаш искат да го изсмучат. Навързани с подлези, с надлези, със събуеи, с хайуей — взеха ми здравето: колата ли по-напред да карам, или да гледам картата — накъде ми е посоката и надписите кой уей накъде води…