Тримата мускетари

— Аз не ги обвинявам, сир, но оставям на ваше величество да прецените какво могат да търсят петима въоръжени мъже в такова пусто място като околността на манастира.

— Да, имате право, Тревил, имате право.

— Тогава те, като видели моите мускетари, променили намерението си и забравили личната вражда пред враждата към полка; нали ваше величество знае, че мускетарите, които са верни на краля, само на краля, са естествени врагове на гвардейците, верни само на кардинала.

— Да, Тревил, да — каза тъжно кралят, — и е много печално, уверявам ви, че във Франция има две партии и двама държавни глави. Но на всичко това ще се сложи край, Тревил, на всичко ще се сложи край. Значи вие твърдите, че гвардейците са гледали да се спречкат с мускетарите?

— Казвам, че навярно случаят е бил такъв, но не мога да се закълна в това, сир. Знаете колко трудно е да се открие истината, ако човек не е надарен с оная необикновена прозорливост, която е станала причина да нарекат Луи XIII Справедливия…

— И имате право, Тревил. Но вашите мускетари не са били сами, с тях е имало и едно дете.

— Да, сир, и един ранен, така че трима кралски мускетари, от които единият е бил ранен, и едно дете не само са устояли на петима от най-страшните гвардейци на господин кардинала, но дори са повалили четирима от тях.

— Но това е победа! — извика кралят със светнало лице. — Пълна победа!

— Да, сир, тъй пълна, както победата при моста Се.

— Четирима души, от които единият ранен, а другият дете ли казвате?

— Едва ли може да се каже, че е младеж, но в случая той се е държал толкова добре, че аз ще се осмеля да го препоръчам на Ваше величество.

— Как се казва той?

— Д’Артанян, сир. Син на един от най-старите ми приятели! Син на човек, който заедно с блаженопочившия ви баща е участвувал във войната като доброволец.

— И вие казвате, че този младеж се е държал добре? Разкажете ми случая, Тревил, вие знаете, че обичам разказите за войни и битки.

И крал Луи XIII засука гордо мустаци и опря ръка на хълбока си.

— Сир — започна Тревил, — както ви казах, господин д’Артанян е почти дете и понеже няма честта да бъде мускетар, бил в гражданско облекло; гвардейците на господин кардинала, като взели предвид неговата младост и най-вече това, че не принадлежи към полка, го поканили да си отиде, преди да нападнат.

— Е, виждате ли, Тревил — прекъсна го кралят, — че те са нападнали.

— Правилно, сир: няма никакво съмнение в това; и така, поканили го да си отиде: той отвърнал, че е мускетар по сърце, че е напълно предан на Ваше величество и ще остане с господа мускетарите.

— Храбър младеж — прошепна кралят.

— И наистина той останал с тях; а негово величество има в негово лице един здрав воин, тъй като той е нанесъл на Жюсак страшния удар с шпага, който ядоса толкова много господин кардинала.

— Той ли е ранил Жюсак? — извика кралят. — Той, това дете! Не е възможно, Тревил.

— Всичко е точно така, както имах честта да доложа на ваше величество.