Законът на мъжете
- Автор: Дрюон Морис
- Серия: les rois maudits #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лилия Сталева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Законът на мъжете». Краткое содержание книги:
Щом остана насаме с Раул дьо Прел, граф дьо Поатие като че ли потъна в дълбок размисъл, която легистът не посмя да прекъсне.
— Раул — промълви най-сетне той, — вие в продължение на дълги години сте работили за моя баща и сте го познавали най-отблизо. Как щеше да постъпи той в този случай?
— Той би постъпил като вас, монсеньор, уверявам ви. И не ви казвам това от ласкателство, а защото мисля така. Премного обичах нашия милостив владетел Филип и премного мъки изтърпях, откакто него го няма, за да служа днес на принц, който не би ми напомнял във всичко за него.
— Уви, уви! Раул, какво съм аз в сравнение с него? Той можеше да следва сокола си, без да го изгуби от очи, а аз съм късоглед. Той извиваше с лекота конска подкова с пръстите си. Не ми е завещал нито войнската си сила, нито достолепното си лице, което веднага показваше на всички, че е крал.
Докато говореше, той гледаше упорито леглото. В Лион се беше почувствувал регент, изпълнен с абсолютна сигурност. Но колкото повече се приближаваше до столицата, тази увереност малко му изменяше, макар да не се издаваше с нищо. Раул Дьо Прел каза, сякаш в отговор на неизказаните въпроси:
— В миналото изобщо не е имало положение, подобно на това, в което се намираме, монсеньор. Достатъчно умувахме през последните дни. При сегашната слабост на кралството властта ще бъде взета от онзи, който съумее да я вземе. Ако това бъдете вие, Франция няма да страда.
Малко след това той се оттегли, а Филип се излегна, вперил очи в малката лампа, окачена между завесите на леглото. Никак не го притесняваше, нито му бе неприятно да лежи на постелята, върху която преди него бе лежал един труп. Напротив, той черпеше сила от нея.
Струваше му се, че се влива в бащината си форма, че взема нейното място и размери. „Татко, върнете се в мен!“ — молеше се той и лежеше неподвижно, скръстил, ръце на гърдите, като предлагаше на отлетялата преди година и осем месеца душа своето тяло, за да се превъплъти в него.
Чу стъпки в коридора, гласове, а неговият шамбелан отговори, вероятно на някого от свитата на Шарл дьо Валоа, че граф дьо Поатие спи. Замъкът потъна в тишина. Малко по-късно пристигна бръснарят с принадлежностите си. Докато го бръснеше, Филип дьо Поатие си припомни произнесените в същата стая пред кралското семейство и двора последни напътствия на баща си към Луи, който толкова малко бе държал сметка за тях: „Преценете, Луи, какво значи да си крал на Франция. И осведомете се възможно най-скоро за състоянието на кралството си.“
Около полунощ Адам Ерон дойде да го предупреди, че конете са готови. Когато граф дьо Поатие излезе от спалнята, той имаше чувството, че двадесетте месеца са се заличили и че той поема нещата в онова състояние, в което са били при смъртта на баща му като че ли го наследяваше пряко.
Луната съучастнически осветяваше пътя. Юлската нощ, цялата в звезди, напомняше наметалото на богородица. Гората ухаеше на мъх, пръст и изтравничета. Тя се оживяваше от потайното движение на животните. Филип дьо Поатие яздеше великолепен кон и се любуваше на мощния му ход. Прохладният въздух щипеше страните му, по-чувствителни след бръсненето.
„Много жалко би било — мислеше си той — да се остави толкова хубава страна в лоши ръце.“
Малката група изскочи от гората, прекоси в галоп Понтиери и спря на зазоряване в падината при Есон, за да отморят конете и да похапнат нещо. Филип яде с голяма охота, седнал на един крайпътен камък, Изглеждаше щастлив. Не беше навършил още двадесет и пет години, походът му заприличваше на завоевание и той разговаряше дружелюбно и жизнерадостно с участниците в приключението си. Веселото му настроение, рядко при него, окончателно ги окуражи.
Малко след шест часа той пристигна при вратата на Париж под острия звън на камбаните на околните манастири. Завари там Луи д’Еврьо и Гоше дьо Шатийон, които го чакаха. Конетабълът беше мрачен като в дни на неуспех. Той тутакси предложи на Филип дьо Поатие да отиде в Лувъра.
— А защо да не отида направо в двореца в Сите? — попита Филип.
— Защото нашите монсеньори Валоа и Ла Марш са завзели двореца със своята охрана. В Лувъра ще разполагате с кралските войски, които са изцяло под моя власт, следователно напълно предани на вас, заедно със стрелците с арбалети на месир дьо Галар… Само че трябва да действуваме бързо и решително — добави конетабълът, — за да изпреварим нашите двама Шарловци. Ако ми заповядате, монсеньор, ще превзема двореца.