Законът на мъжете
- Автор: Дрюон Морис
- Серия: les rois maudits #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лилия Сталева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Законът на мъжете». Краткое содержание книги:
Колкото и да го интересуваха тези събития, Толомей на няколко пъти се опита да насочи разговора към конкретния повод на идването си.
— Разбира се, разбира се, ще бдим хубаво над тази госпожица — отговаряше Бувил и пак се връщаше на политическите си грижи.
Дали Толомей е получил писмо от Лион? Шамбеланът бе прегърнал свойски банкера през рамо и му говореше почти буза до буза. Какво? Гучо, преобразен в конклавист, бил затворен заедно с Дюез? Ах, какво умно момче! Дали Толомей смята, че ще може да установи връзка с племенника си? Нека го уведоми, ако получи вест или сам успее да се свърже някак с него.
Това би могло да се окаже много ценно. Колкото до Мари…
— Но естествено, естествено — заяви попечителят, — госпожа дьо Бувил, която е умна и много енергична личност, е уредила всичко, както ви е угодно. Не се тревожете.
Той извика жена си, дребна слаба и властна жена, с прорязано от вертикални бръчки лице и мършави ръце, които непрекъснато движеше. Мари, която досега се чувствуваше напълно сигурна, тутакси бе обзета от страх и тревога.
— А, вашият ли грях трябва да скрием — каза госпожа дьо Бувил, като я изгледа без капка благосклонност. — Чакат ви в манастира на ордена света Клара. Игуменката не беше много склонна да ви приеме, особено когато й казах името ви, защото не зная по каква линия била ваша роднина и поведението ви никак не й се нрави. Но благоволението, с което се ползва месир Юг, моят съпруг, изигра ролята си. Наложи се да повиша глас. Ще ви дадат подслон. Ще ви заведа там преди да мръкне.
Тя говореше припряно и човек мъчно можеше да я прекъсне. Когато млъкна, за да си поеме дъх, Мари й отговори много почтително, но с много достойнство:
— Госпожо, аз не съм прегрешила, защото наистина бях омъжена пред бога.
— Хайде, хайде — сряза я госпожа дьо Бувил. — Не ни карайте да съжаляваме за добрината, която сме проявили към вас. Благодарете на хората, които са се постарали да ви помогнат, вместо да правите фасони.
Толомей благодари от името на Мари. Когато той се накани да си върви, Мари загуби ума и дума и се хвърли в прегръдките му, сякаш бе неин баща.
— Съобщете ми какво става с Гучо — прошепна тя на ухото му — и му предайте, че тъгувам за него.
Толомей си отиде, а и съпрузите Бувил изчезнаха някъде. Целия следобед Мари остана в преддверието на апартамента им, без да смее да мръдне. Единственото й развлечение беше да наблюдава отдалеч, седнала в нишата на един отворен прозорец, заминаването на монсеньор дьо Валоа и свитата му. Тази гледка за малко разсея тъгата й. Тя никога не бе виждала толкова хубави коне, така красиво оседлани, толкова пищни дрехи и толкова много коне и хора. Мислеше си за селяните в Кресе, облечени в дрипи, с омотани в навуща крака и си казваше, че е необяснимо как може същества, които имат глава и две ръце и всички са създадени от бога по негово подобие, да бъдат така коренно различни, щом сменят дрехите си.
Като забелязаха, че това изключително красиво момиче ги наблюдава, млади оръженосци й се усмихнаха и дори й пратиха целувки. Внезапно те се засуетиха край една особа, цялата в сърмени бродерии, която си придаваше голяма важност и се държеше като владетел. После цялата свита потегли и следобедната жега надвисна над дворовете и градините на двореца.
Към края на деня госпожа дьо Бувил дойде да вземе Мари. Придружени от няколко прислужника и яхнали мулета с женски седла, на които се сяда от едната страна, като за краката има специална дъсчица, двете жени прекосиха Париж. Почти навсякъде срещаха струпани хора и присъствуваха дори на завършека на едно сбиване пред прага на някаква кръчма между сподвижниците на граф дьо Валоа и хората на Бургундския херцог. Сержантите от уличната охрана въдворяваха реда с тояжките си.
— Градът е разгорещен — забеляза госпожа дьо Бувил. — Никак не бих се изненадала, ако утре избухне бунт.
През хълма Сент-Жьонвиев и вратата Сен-Марсел двете жени излязоха от Париж. Над предградията се спускаше здрач.
— Когато бях млада — поне госпожа дьо Бувил, — тук едва ли имаше повече от двадесет къщи. Но хората няма вече къде да се дянат в града и непрестанно строят в нивята.