В продължение на три века и четвърт — от избирането на Юг Капет до смъртта на Филип Хубави — само единадесет крале бяха царували във Франция, като всеки от тях бе оставял син който да го наследи на трона.
Смайваща бе династията на Капетите! Съдбата дотогава я беше белязала сякаш с дълголетие. От единадесетте царувания само две бяха продължили по-малко от петнадесет години.
Тази необикновена приемственост на властта бе много допринесла — независимо от посредствеността на някои крале — за създаването на националното единство.
Феодалната, чисто лична връзка между васал и сюзерен, между по-слаб и по-силен, се заместваше постепенно с друга връзка, друг договор, свързващ членовете на голямата човешка общност, отдавна подчинена на едни и същи превратности, на един и същ закон.
Ако представата за нация не беше още очевидна, нейният принцип, въплъщението й съществуваше вече в лицето на краля, постоянен източник на власт. Кажеше ли някой „кралят“, казваше все едно „Франция“.
Възобновил методите и целите на Луи VI и Филип Август, най-бележитите си предшественици, Филип Хубави в продължение на тридесет години се бе старал да положи основите, да иззида зараждащото се единство, но спойката беше още прясна.
А ето че едва отишъл си Железния крал, синът му Луи X го последва в гроба. В тези две кончини, настъпили една след друга, народът не можеше да не види пръста на съдбата.
Дванадесетият крал беше царувал осемнадесет месеца, шест дни и десет часа, достатъчно време все пак за този жалък монарх, за да подрони до голяма степен делото на своя баща.
Все пак Луи X успя да ознаменува краткото си царуване — убива първата си жена Маргьорит Бургундска, праща на бесилото съуправителя на Филип Хубави, Ангьоран дьо Марини, и успява да натика цяла армия в блатата на Фландрия. Докато глад мори народа, две провинции въстават, подтикнати от бароните. Висшето благородничество взема превес над кралската власт; реакцията е всесилна, а държавното съкровище — празно.
Луи X бе получил короната, докато светът още нямаше папа. Той си отиде, преди да се постигне съгласие за избор на духовен глава.
А сега Франция нямаше крал.
Защото Луи оставяше от първия си брак една петгодишна дъщеря, Жана Наварска, уличена сериозно като незаконнородена. Колкото до плода на втория му брак, засега той беше само несигурна надежда. Кралица Клеманс беше бременна, но щеше да роди едва след пет месеца.
И най-сетне открито се говореше, че Вироглавия е бил отровен.
Какво щеше да бъде при подобни условия тринадесетото царуване?
Не бе предвидено нищо за регентството. В Париж граф дьо Валоа се домогваше да бъде признат за регент. В Дижон Бургундският граф, брат на удушената кралица и водач на силна баронска лига, не можеше да не се надигне като защитник на племенницата си Жана Наварска. В Лион граф дьо Поатие, първият брат на Вироглавия, се бореше с интригите на кардиналите и напразно се мъчеше да постигне съгласие в конклава. Фламандците само дебнеха случай да вземат отново оръжията, а владетелите на Артоа продължаваха гражданската война.
Нима бяха необходими всички тези събития, за да припомнят проклятието, произнесено от кладата от великия магистър на тамплиерите две години преди това? В епоха, податлива на суеверия, френският народ лесно можеше да се попита през първата седмица на месец юни 1316 година дали династията на Капетите не е занапред прокълната.
Първа част
ФИЛИП ЗАТВОРЕНИТЕ ВРАТИ
I. БЯЛАТА КРАЛИЦА
За кралиците белият цвят е символ на траур.
Бяло е тънкото платно, което обвива шията и брадичката чак до долната устна, като оставя открита само средната част на лицето. Бял е воалът, който се спуска над челото и веждите. Бяла е затворената, стегната при китките рокля, дълга чак до петите. Такова едва ли не монашеско одеяние носеше на двадесет и три години и навярно до края на живота си Клеманс Унгарска, вдовицата на Луи X.
Никой нямаше вече да види прекрасните й златни коси, нито съвършения овал на лицето й, нито блестящия й тен и несравнимата ведрина, с които се славеше красотата й. Кралица Клеманс беше вече жива погребана.
И все пак под диплите на роклята й се зараждаше един нов живот, като същевременно я преследваше мисълта, че съпругът й никога няма да види детето, което тя очаква.
