Законът на мъжете
- Автор: Дрюон Морис
- Серия: les rois maudits #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лилия Сталева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Законът на мъжете». Краткое содержание книги:
— За миг не си позволявам, чичо, да се усъмня, че не са чисти! — възкликна Филип с едва доловима ирония. — Моля ви, не ме карайте да ви оскърбявам, като наредя да ги проверят. Дайте ми просто ключовете и ще ви смятаме свободен от отговорност.
Валоа разбра угрозата.
— Така да бъде, племеннико, ключовете ще ви бъдат донесени начаса.
Едва тогава Филип протегна ръце, за да приеме клетвата за вярност на най-могъщия си съперник.
И френският конетабъл пристъпи на свой ред.
— Сега, Гоше, трябва да се занимаем с бургундеца — прошепна му Филип.
VIII. ПОСЕЩЕНИЯТА НА ГРАФ ДЬО ПОАТИЕ
Граф дьо Поатие не се залъгваше с илюзии. Той бе спечелил първата си победа, показна и бърза. Но знаеше, че противниците му няма така лесно да сложат оръжие.
Веднага след като монсеньор дьо Валоа положи пред него клетва за вярност — само на думи — Филип прекоси двореца, за да поднесе почитанията си на снаха си Клеманс. Придружаваха го Ансо дьо Жоенвил и графиня Мао. Юг дьо Бувил избухна в сълзи и падна на колене пред Филип, целувайки ръцете му. Бившият шамбелан не бе присъствувал на следобедното събрание. Не бе напускал поста си и бе стоял през всички тези часове с ръка на шпагата, а докато конетабълът обсаждаше двореца, бе изживял страшна тревога.
— Извинете, монсеньор, извинете слабостта ми. Плача от радост, че отново сте тук… — мълвеше той и сълзите му се стичаха по пръстите на регента.
— Няма нищо, драги, няма нищо — отвърна Филип.
Старият месир дьо Жоенвил не позна граф дьо Поатие.
Той не позна впрочем и собствения си син, а когато три пъти му повториха кои са, той ги обърка и се поклони церемониално пред наследника на името си.
Бувил отвори вратата на спалнята на кралицата. Тъй като Мао понечи да влезе след Филип, попечителят, възвърнал енергията си, каза властно:
— Само вие, монсеньор, само вие!
И затвори вратата под носа на графинята.
Кралица Клеманс беше бледа, уморена и явно далеч от грижите, които толкова много вълнуваха двора и жителите на Париж. Когато граф дьо Поатие пристъпи към нея с протегнати ръце, тя неволно помисли: „Защо не ме омъжиха за него? Днес нямаше да бъда вдовица. Защо за Луи? Защо не за Филип?“ Опита се да си забрани подобни въпроси, струваха й се упреци към всемогъщия създател. Но нищо, дори и благочестието не можеше да забрани на една двадесет и три годишна вдовица да се пита защо другите млади мъже, другите съпрузи са живи!
Филип я уведоми, че е поел регентството и я увери в пълната си преданост.
— О, да, братко, о, да! — пошепна тя. — Помогнете ми! Искаше да каже, без сама да знае как точно да го изрази: „Помогнете ми да живея, помогнете ми да се избавя от отчаянието, помогнете ми да родя това дете, което е едничкото нещо, свързващо ме занапред със земята.“
— Защо чичо ни Валоа — поде тя — ме накара да напусна едва ли не насила къщата ми във Венсен? Луи ми я дари, преди да издъхне.
— Искате ли да се върнете там? — попита Поатие.
— Това е единственото ми желание, братко! Там ще закрепна. И детето ми ще се роди по-близо до душата на баща си, в дома, където тя напусна света.
Филип не вземаше лекомислено никакво решение, дори и второстепенно. Той погледна през прозореца острия връх на Сент-Шапел, чиито очертания бяха леко забулени и неопределени за късогледите му очи.
„Ако задоволя желанието й — разсъждаваше той, — тя ще ми бъде благодарна, ще ме смята свой защитник и ще ме остави да решавам всички въпроси вместо нея. От друга страна, противниците ми по-трудно ще се свързват с нея във Венсен, отколкото тук и по-малко ще я използват срещу мен. Впрочем при сегашното й униние тя не би могла да бъде полезна никому.“
— Искам, сестро, да задоволя всички ваши желания — отвърна той. — Щом събранието на висшите благородници ме избере за регент, първата ми грижа ще бъде да ви върна във Венсен. Сега е понеделник, събранието, което ще ускоря, ще се състои навярно в петък. Идната неделя ще слушате, вярвам, божествената литургия в собствения си дом.
— Знаех, Филип, че сте добър брат. Вашето завръщане е първата утеха, която ми праща бог.
Щом излезе от покоите на кралицата, Филип отиде при тъща си и Ансо дьо Жоенвил, които го чакаха. Мао се бе скарала с Бувил и крачеше с мъжката си походка надлъж нашир по плочите на галерията, охранявана от оръженосци.
— Е, как е тя? — попита Мао.
— Благочестива и примирена, и много достойна да дари Франция с крал — отвърна граф дьо Поатие, така че думите му да бъдат чути от всички присъствуващи.
После добави полугласно:
— Както е изтощена, не ми се вярва да износи детето си до края.