Руническият жезъл
- Автор: Муркок Майкл
- Серия: hawkmoon — the history of the runestaff #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Руническият жезъл». Краткое содержание книги:
— Ох, Дориан, Дориан! Мислехме, че си убит в Гранбретан!
— Като се има предвид всичко, което преживях — отвърна усмихнато Хоукмун, — Гранбретан беше най-безопасното място по време на нашето пътуване! Така ли е, д’Аверк?
Д’Аверк се закашля и обърса устните си с кърпичка.
— Ами да. И най-здравословното.
Измършавелият през последните месеци Боуджентъл завъртя изумено глава.
— Но как успяхте да се прехвърлите от Амарек в онова измерение в Камарг, при това тъкмо в нашето измерение?
Хоукмун вдигна рамене.
— Не ме питайте, сър Боуджентъл, защото не зная. Не ние го сторихме, а Великите Добри. Пътуването отне само няколко минути.
— Великите Добри значи! Никога не съм чувал за тях! — обади се гръмогласно граф Медни и засука мустак, за да прикрие сълзите в очите си. — Това трябва да са някакви духове.
— Нещо подобно, татко. — Хоукмун протегна десница и се здрависа с тъст си. — Изглеждаш добре, графе. Косата ти е по-червена от всякога.
— Това едва ли е признак на подмладяване — оплака се граф Медни. — Май започвам да ръждясвам! Гния отвътре, докато вие се забавлявате и кръстосвате света.
Оладан, дребничкият син на гигантите от Българските планини, пристъпи срамежливо напред.
— Радвам се да те видя отново, приятелю Хоукмун. При това в добро здраве. — Той се усмихна и предложи на Хоукмун бокал вино. — Да пием за добре дошли!
Хоукмун му отвърна с усмивка, пое чашата и я изпи на един дъх.
— Благодаря, приятелю Оладан. А ти как си?
— Умирам от скука. Всички тук умирахме от скука — и от притеснение по вас.
— Е, ето че се завърнахме, и то с цяла торба истории, които ще прогонят скуката ви поне за известно време. Освен това ще ви зарадвам с новината, че ни предстоят нови приключения, така че — край на бездействието.
— Казвай по-бързо! — извика граф Медни. — За Бога, не губи време!
Хоукмун с безгрижен смях отвърна:
— Ей, дайте поне да се нагледам на моята любима съпруга! — Обърна се и погледна очите на Изелда, където отново се бяха появили тревожни пламъчета.
— Какво има, Изелда?
— По държането ти познавам, че възнамеряваш съвсем скоро отново да изложиш живота си на риск, съпруже.
— Може би.
— Каквото е писано, да стане. — Тя въздъхна дълбоко и добави шепнешком: — Но не тази нощ, надявам се.
— Не и през следващите. Трябва да обмислим доста планове.
— Добре — каза тихо тя. — Аз също имам да ти казвам много важни неща.
Графът се изправи и махна с ръка към другия край на гостната, където прислужниците бяха подредили масата.
— Елате да вечеряме. Във ваша чест сме извадили най-доброто.
По-късно, когато се настаниха с натъпкани стомаси край камината, Хоукмун им показа Меча на зората и Руническия жезъл, който бе увил в ризата си. Щом го извади, гостната се озари от трепкащо червеникаво сияние, а въздухът се изпълни с тръпчиво-сладникав мирис.
Всички втренчиха изумени погледи в жезъла. Хоукмун го уви отново в ризата си и каза:
— Това, приятели, е нашето знаме. С негова помощ ще се изправим отново срещу цялото могъщество на Тъмната империя.
Оладан почеса брадата си и го погледна недоверчиво.
— Срещу цялата Тъмна империя, а?
Хоукмун се подсмихна.
— Да.
— Гранбретан не разполагаше ли с няколкомилионна армия? — попита простодушно Боуджентъл.
— Точно така, няколко милиона.
— А ние имаме не повече от петстотин камаргци — промърмори граф Медни и сбърчи престорено вежди. — Я чакайте да сметна…
— Имаме повече от петстотин души — прекъсна го д’Аверк. — Забравихте Легиона на зората. — Той посочи меча на Хоукмун, подпрян на едно кресло.
— И каква е числеността на този мистериозен легион? — попита Оладан.
— Не зная — може би безброй, а може би не.
— Да речем хиляда — намеси се граф Медни. — В най-добрия случай, разбира се. Значи ставаме хиляда и петстотин души срещу…
— Няколко милиона — довърши д’Аверк.
— Така, няколко милиона, зад които стоят всички ресурси на Тъмната империя, включително и научни познания, с каквито не разполагаме…
— Затова пък имаме Червения амулет и пръстените на Миган — припомни му Хоукмун.
— Ах, вярно, забравих… — поклати глава граф Медни. — Имаме ги, признавам. Освен това правото е на наша страна — това също е предимство, нали, Дориан?
— Може би. Но ако използваме пръстените на Миган, за да се върнем в нашето измерение, а после влезем в няколко малки сражения по границите на Камарг и освободим нови територии, след време ще сме в състояние да съберем по-голяма армия. Дори само от селяни.