Третият (или Реквием за един убиец)
- Автор: Данева Никол
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Третият (или Реквием за един убиец)». Краткое содержание книги:
Действието в романа „Третият“ е развито по законите на жанра. Напрежението непрекъснато се покачва, а личността на убиеца става ясна едва накрая след редица обрати. Паралелно се изследват причините, предизвикали прелом в душата на един иначе много интелигентен и надарен човек. Търсят се корените на неговата сексуална извратеност, довели го до насилие, изследва се затъването му в кризата на едиповия комплекс. Внушава се огромната роля на семейството и особено на майката за формирането на психиката на детето, третия член в съюза, създаден от един мъж и една жена. Действието е динамично, зримо, като на филмова лента, но без кървави сцени.
Читателят, който търси леко, остросюжетно четиво, няма да бъде разочарован. В романа има и комични ситуации, и лек нюанс на мистика. Това е роман за чудесата, които прави любовта, ако я пуснем в сърцата си, и за тъмните бездни на ада, които се отприщват в душата на човек, лишен от обич.
— О, Юли, радвам се да те видя! Можеш ли да ми услужиш с два лева? Оказа се, че имам само евро, днес се върнах…
— Разбира се. И добре дошла! Имаш ли време за кафе?
— Всъщност, защо не! Добре ще ми дойде, не съм спала от цяла вечност…
— Тогава може би е по-добре да ти взема нещо друго, сок може би?
— Не, не, моля те! Предпочитам кафе. Не бих могла сега да спя. Само Мария ми е в главата… Леко, дай да ти помогна, за малко да се разлее чашката.
Тя взе от ръцете на съседа двете кафета и седна на една маса в ъгъла. След като плати, дойде и той, придърпа си стола и смутено се усмихна.
— Съжалявам за сестра ти, все се чудех как да ти го кажа…
— Да, Юли, благодаря ти. Ама моля те, нека да говорим за друго. Поне сега не мога още. После, малко по-късно, ще ми разкажеш всичко, което знаеш за нея, нали? Виждал ли си я, говорили ли сте… Ще ти бъда много благодарна!
— Разбира се. Само се обади и съм на твое разположение. Мислех, че ти си Мария…
— Магдалена съм. Мария се е представяла за мене…
— Да, да! Аз точно излизах, когато те двете с майка ти току-що бяха пристигнали от летището. И тя точно това направи, каза, че си ти. Аз, разбира се, й повярвах. Пък и нали майка ти беше с нея… — Юли още повече се смути.
— Ама не се притеснявай, моля те! Какво от това, че не ни различаваш! Той и татко ни бърка понякога. Какво остава за чуждите хора!
— Е, все пак… Между впрочем, искам и на тебе да благодаря за книгата, ще ми бъде от голяма полза!
Той сложи топлата си длан върху нейната ръка и леко я стисна, в погледа му имаше толкова състрадание и желание за помощ, че Магдалена почувства признателност.
— А, значи Мария е успяла да ти я даде… — тя усети парене в очите и разбра, че няма да издържи повече. — Извинявай, Юли, но аз ще тръгвам. Благодаря ти за кафето, по-късничко ще ти върна и парите… — и тя почти побягна, без да погледне към объркания си съсед.
Бързо изтича през улицата, на един дъх изкачи етажите и стремително връхлетя вкъщи. Викна от вратата на баща си, че се е прибрала, и се затвори в тяхната стаята. Седна на леглото на сестра си и зарови лице в една нейна блузка. Още носеше толкова познатия роден аромат… Ако можеше да се разплаче, щеше да й олекне. След онази криза в катедралата обаче очите й се зачервяваха, пареха, но бяха пресъхнали…
Преди няколко дни Мария беше облечена с тази дрешка, а и тя имаше същата… Тогава те вървяха по стръмната улица, спускаща се към кея в малкия уютен немски град, а във въздуха се носеше от всички страни камбанен звън. Сякаш бе картина от нечий друг живот, от друг свят. Колко смешни и незначителни проблеми ги вълнуваха тогава! Колко е виновна пред сестра си за кавгата ден преди да се разделят! А пък мисълта за причината да остане в Германия й беше направо непоносима. Изгаряше от срам, че е допуснала да скрие от сестра си увлечението си по Майкъл. Потърси утеха в познатите вещи наоколо.
Колко още по-далече бе останало времето, когато живееха тук, в тази стая, запазила спомени от детството им! Сега тя бе пуста по един странен начин. Изпълнена с кънтяща, оловносива празнота, лъхаща на студ. Празнота, по-голяма от самата стая. Всичко, по което се плъзгаше погледът на Магдалена, крещеше колко са били щастливи преди, как не са го разбирали и каква пропаст е зейнала сега пред нозете й. Тя попиваше с очи дреболиите по библиотеката, рисунките на Мария, закачени по стените, плюшените играчки на полицата…
Това порцеланово човече го подари на рождения им ден приятел на техен съученик. Беше дал и на двете по едно, но тя случайно счупи своето. Той беше доста по-голям и харесваше повече Магдалена, ала тя приемаше ухажването му на шега. Двете си правеха майтап с него, като ту едната, ту другата излизаше на уговорената среща, представяйки се все за Магдалена. Накрая му разкриха номера, който му бяха извъртели, и той много се ядоса. Дали още им се сърди?
А тези рисунки на стилизирани дървета отразяваха душевното състояние на Мария. Тя много обичаше да изобразява странни, превити и усукани от вятъра или устремени нагоре дървета. Едно с едно не си приличаше. Всяко бе знак на дълбоките й душевни трепети, породени от чувства към момче от по-горен клас — тъга, отчаяние и мъка от несподелената й любов. Магдалена също го харесваше, но нейните терзания се изливаха в стихове. Отдавна не бе писала, дори увлечението й по Майкъл не я подтикна да започне отново. А Мария продължаваше и в Германия да рисува своите дървета…