Съкровището на Аптор
- Автор: Дилейни Самуел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юрий Лучев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Съкровището на Аптор». Краткое содержание книги:
— Тогава да влизаме в джунглата — каза Ийми.
— Съгласен — подкрепи го Урс.
— Водните създания ни спасиха от сигурна смърт — изправи се Гео. — Имате ли нещо против да следваме реката? Пътят край нея не е по-лош от всеки друг, а може да се окаже и по-безопасен за нас.
— Добре — отвърна Ийми.
— А камъните? — попита Урс. — Не е ли по-добре да ги заровим някъде, където никой никога да не ги намери? Може би ако изобщо ги няма…
— Може би пак греша — обади се Гео, — но мисля, че трябва да ги вземем. Вярно, че не знаем как да боравим с тях, но могат да ни потрябват по пътя.
— Аз съм „за“ — каза Ийми.
— Макар че започвам да се питам дали моите предположения струват нещо — заколеба се Гео.
— Не се засягай — взе да го увещава Урс. — Като сме се хванали на хорото, трябва да си имаме доверие. Да видим ще можем ли да окачим още един скъпоценен камък на врата ти. Само още един и ще имаш колкото мен — и той раздруса тройната си огърлица.
ГЛАВА ПЕТА
Взе да се смрачава, а те продължаваха да вървят край реката. Промъкваха се по скалистия бряг сред лианите, които провисваха от сведените над реката дървета. Урс прекърши един клон, дебел колкото китката му и дълъг два метра, и заканително шибна водната повърхност.
— Само да се опита някой да ни нападне! — Той вдигна клона и стичащите се капки заискриха по кората му.
— Скоро ще се наложи да навлезем в гората, за да си потърсим храна — каза Гео, — или по-добре да изчакаме животните да слязат на водопой.
Урс откърши още един клон и го подаде на Гео.
— Дръж. Сега и на теб ще дам, Ийми.
— Бихме могли да повървим още и да поогледаме наоколо, преди да се стъмни — предложи Ийми.
Урс въоръжи и него с клон, след което промърмори:
— Какво ли пък толкова има за гледане?
— Не можем да спим на брега. Трябва да намерим подслон.
— Какво е онова там? — попита Гео.
— Къде?… Хм… — Над гъстата растителност се издигаше някаква сянка. — Скала ли е?
— Сигурно — каза замислено Урс. — Но е някак твърде симетрична.
Гео тръгна през храсталаците. Последваха го. Целта се оказа по-далеч, отколкото изглеждаше от брега. Стигнаха до нещо като път, настлан с плътно прилепващи една към друга плочи. Тук-там между тях бяха прорасли хилави дръвчета, но бе лесно да се върви. След трийсетина фута настилката отново потъна в джунглата. Скоро гората оредя и те излязоха на широка поляна. Пред тях се възправяше полуразрушена сграда. Шест греди поддържаха най-високата стена. Прецениха, че сигурно е била осем или десететажна.
Едната стена бе напълно рухнала и късове от нея лежаха по земята. Полусрутените стаи и зали внушаваха приликата с изоставен гранитен кошер.
Наблизо, върху купчина отломки, лежеше килнат огромен метален цилиндър, продълговат метален лист, подобен на гребло, бе прикрепен напречно в единия му край. Другият край бе смачкан и заровен в пръстта; изпод разкъсаната обшивка стърчаха скелетните ребра. Прозорчета като черни очи се редяха по дължината на цилиндъра, а в средата, като идиотски ухилена уста, зееше овална врата.
Приближиха се удивени към развалината. Отвътре се чу звук. Те се заковаха на място и неволно стиснаха здраво тоягите, В черната паст на вратата, десет фута над земята, се мярна сянка, после се показа дълга, сива муцуна на животно. Виждаха се предните му лапи. В устата си държеше някакво по-дребно зверче, очевидно мъртво. Животното ги забеляза, замря, притаи се, но без да откъсва очи от тях.
— Вечерята ни — тихо каза Урс. — Хайде.
Направиха няколко крачки и отново се спряха. Звярът скочи. Здрачът и разстоянието ги бяха заблудили и те с изненада видяха колко е голям. От вратата се стрелна почти пет фута дълго кучешко тяло, извито в дъга. Урс го улучи с тоягата си още във въздуха. Щом падна на земята, Ийми и Гео го заудряха по гърдите и главата. Животното се олюля и не успя да се задържи на крака. Понечи да се изправи, но Урс пристъпи напред и с все сила заби оръжието си в гърдите му. Костите изхрущяха, щръкнаха лъскави и синкави изпод кафявата козина и след миг се обляха в кръв. Звярът виеше и риташе със задните си лапи кола, приковаващ го към земята, после изпъна крайниците си и потрепери, тялото се сви и смали в предсмъртна агония. Главата му се замята насам-натам; дългата муцуна бе изпуснала плячката си, а розовият език ту се прибираше, ту провисваше навън.
— Господи! — прошепна Гео.
Острата муцуна се заобли, а ноктите на лапите се издължиха и се превърнаха в пръсти. Козината по цялото тяло започна да опадва. Задните крака се разтегнаха, появиха се голи колене и човешки ходила заритаха из кафявата шума; човешко бедро потрепна за сетен път, довършвайки оформянето на целия крайник. Тъмнокос, космат човек лежеше на тревата с пробити кървящи гърди. В последен спазъм ръцете му сграбчиха тоягата, за да я изтръгнат от раната, но пръстите му се плъзнаха безсилни надолу, устните му се разтвориха и оголиха съвършено белите, притъпени зъби.