Пирамидата на бог Слънце
- Автор: Май Карл
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Издателство «Калпазанов»
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Пирамидата на бог Слънце». Краткое содержание книги:
— Заслужават ли сенките да се говори за тях? — отвърнах. Той ме погледна удивено, да, почти слисано. Аз продължих:
— Ако те са нищо, както твърдиш, защо тогава толкова много думи за тях? За нищото именно само нищо. Следователно за теб те все пак за били повече от нищо!
— Това беше в миналото. То отмина! — заяви той.
— Отминало?… Наистина ли?
— Да!
— И въпреки това мисълта за тях те вълнува и до днес по такъв начин, че току-що беше на въздух, за да се успокоиш! Устад, Устад! Ти каза: «И аз тръгнах, за да намеря „светлината без сянка“!» Намери ли я?
Той отстъпи няколко крачки, поклати глава, отметна я поривисто и попита:
— Да не би ти, ефенди?
— Сега не става дума за мен, а за теб!
— Думата беше за теб, за твоите сенки! Никога ли не си знаел, че имаш такива?
Сега се изправих и аз.
— Приятелю — казах, — клети приятелю! Струва ми се, че си възприел живота съвсем наопаки. Онези нищо са били предназначени за теб, не за съдържателната действителност. Ти си искал да овладееш тази действителност, но за съжаление сам си бил управляван само от празни сенки. Затова си стоял безпомощно пред живота, когато е започнал турнирът му с теб, и си бил проснат на пясъка! Ти може би дори си го предизвикал. Възразявал си си, че си силен дух, и си искал да се биеш с други духове. Знаеш ли какво е сторил тогава животът, исполински силният, състрадателен, умен живот?
Той ме погледна въпросително, но не отговори.
— Той те е познавал. Какво ли би станало, ако беше приел твоята покана за дуел! На него не му е и хрумнало да застане пред теб в доспехи. Той ти е пробутал една от своите сенки, които ти сега самият наричаш само фантоми. Какво си направил ти? Захвърлил си своя живот, своя дух и цялото си снаряжение, ударил си на бяг и си дошъл в тези планини, за да скриеш тук, в «гробницата», в този гроб, своята младост, а себе си зад чуждо име! От кого? Да не би от живота, който изобщо не те е нападнал? Не, а от онова нищо, което за теб е ту «земен бог» и ту нищо и никаква фантасмагория!
Говорех с много сериозен тон. Той посегна с ръце към главата си, заби поглед в пода, спусна пак ръце, пое дълбоко, дълбоко въздух и каза:
— Ефенди, ти наистина не ме щадиш! Виждам и чувам, че си мой приятел, истински! Никога не съм имал такава яснота, каквато ти ми даваш! Искаш да ме унищожиш, за да ме изправиш като друг човек? Е, добре, стори го! Но ми позволи да привикна с твоята яснота! Тя ми дойде твърде ненадейно! Едно нищо, а пък «земен бог»! Да, аз казах и двете, а имах предвид една и съща личност. Можела ли е тя да бъде и двете?
— Да, могла е. Но никога не мисли, моля те, за конкретна личност, никога! Селянинът изскубва отровните растения от земята и ги хвърля върху купището. Химикът обаче извлича от тях благотворни екстракти. Аз също познавам така наречените «земни богове». Тук естествено нямам предвид истински великите хора, а тъкмо «боговете» на мудното мислене и без собствено мислене. За мен те са само като онези растения. Аз си варя душите им, за да подсилвам моята с получената отвара. Други причини за тяхното съществуване не познавам. Те никога не виреят в духовната слънчева светлина, а винаги само там, където царството на сенките е устроило някоя от своите провинции. Там те са господари и майстори! Там няма личност, няма воля и желание. Та нали всички малки сенчици трябва да падат в голямата, за да се шмугват и промъкват, както се шмугва и промъква тя. А когато си отвори понякога устата, защото там в слънчевата светлина една истинска екзистенция си е отворила своята, гледай само какво ще се появи! Онова, което там е било дихание на духа, тук е само омарата на безотрадно тъмната земя, по която лежи и пълзи сянката… Аз говоря всеобщо, понеже тук духовни личности няма. Както аз поставям най-спокойно нозе върху сенките на други, така и те могат съвсем несмущавано да стъпват по моята. С това те не нараняват истински човек. Но който иска да я накаже с ритници, той е глупак, защото по тези фантоми стъпка не се отпечатва! Додето съществува земя, тези разкривени образи ще се скитат под нозете на човешкия разсъдък и мислещ разум, но аз още не съм чул някоя сянка да се е превърнала от ритници в човек. Затова не проумявам, о, Устад, как твоите са имали над теб такава голяма власт и я имат, изглежда, и до днес!
— Ефенди, това бяха митологичните сенки, фуриите! — извика той.
— Ако ще десет и ако ще хиляда пъти! Кои са фуриите? Има ли такива, или те живеят само в нашето въображение? В последния случай те са творения на моята фантазия и аз мога да ги унищожа, когато, където и както ми е угодно. В първия случай обаче питам, кой стои по-високо, те или аз? Те, които живеят от моите грешки и грехове, или аз, който ги захвърлям, за да стана чист и добър? Коя фурия ще дръзне да ми посегне заради грешка, която вече нямам, защото сега тя я държи в ноктите си, за да се гои с нея! Тя живее от това, което е станало противно за мен. Тя стои толкова ниско, безкрайно ниско под мен, че изобщо не мога да чуя или видя, когато костите на моите грехове пращят под хищническата й захапка!