Пирамидата на бог Слънце

— Хубаво! В такъв случай да не поглеждаме нататък, а да си останем при хората! Всеки, застанал на слънце, може да се обърне и да види своята сянка. Това е физическо явление. Има обаче и други сенки. Аз няма да изброявам техните видове. Но бих желал да ти покажа все пак една от онези, които аз наричам логични. Те са били открити в древна Гърция и наименовани като Еринии или фурии. На теб известни ли са ти тези привидения, ефенди, дето са по-пъклени и от самия Пъкъл?

— Само от митологията — казах аз.

— Лъжеш се. Ти си ги виждал и в реалния живот. Те обикалят навсякъде! Ти само не си ги прозрял, не си ги дефинирал. Когато слънцето стои точно в твоя зенит, нямаш сянка. Онази, която я има, лежи под краката ти; хората не я виждат. Но веднага щом то напусне връхната си точка, тя изпълзява изпод теб и става толкова по-голяма, колкото повече светилото се отдалечава от теб. В мига, в който твоят ден е отмрял и то сякаш завинаги си е отишло от теб, сянката ти е «надхвърлила всичко човешко» и така е покрила и напълно затъмнила цялата площ зад теб, като че в твоя живот никога не е имало светлина. Това можеш да наблюдаваш при всеки слънчев заник. Но има и други слънчеви залези. Да ти опиша ли един? Моят? И огромната сянка, която възникна там зад мен?

Той се загледа в малкото, повявано напред-назад пламъче на горещата свещ, после затвори очи, сякаш сега сам не можеше да понася дори матовото сияние, и продължи:

— Моето утро беше минало. Имах обяд. Слънцето стоеше точно над мен. Наоколо всичко бе ярко светло. Стана ми твърде горещо да стоя ей така без сянка на такава светлина. Целият ми свят сякаш излъчваше щастие и мир. Само приятелски очи гледаха към мен. Само приятелски ръце посягаха към моята десница. Ала в душевността ми беше невъзможно да бъда радостен при такава съвсем непомрачена слънчева светлина. Знаех легендата за онзи «земен бог», дето не можел да понася човекът да се чувства щастлив. Погледнах угрижено нагоре към дарителя на цялата тази мярка светлина. Той ми се усмихваше с грейнало блаженство. Но видях, че е изоставил позицията спрямо мен. Линията от него до мен беше станала коса. И тогава «земният бог» започна да се раздвижва под мен. А беше се обявил за напълно съгласен с пладнето на моята личност, сякаш изцяло се бе отказал от своята тъмнина. Тогава забелязах, че приятелските погледи ме напуснаха и се плъзнаха надолу. Гледаха зад мен. Погледнах се и аз, в краката. Какво видях там?! Една глава, която беше изпълзяла изпод мен! Наподобяваше моите движения. Да ми се присмее ли искаше? Или главите на сенките дотолкова нямат и следа от мозък, че за да могат да съществуват, разчитат на подражаването на «светло» мислещия човек? Онзи «земен бог» ли ги принуждаваше, тях, лишените от собствени мисли и преценка, да приемат всяка духовна форма и всяко интелектуално движение на тези хора и да ги изопачават в земната мръсотия, за да бъдат сметнати и те веднъж за «нещо»? Главата продължаваше да се измъква все по-ясна и по-ясна изпод мен. Стараеше се максимално да прилича на моята. Можеше да се различи дори стремеж да възпроизведе чертите ми. Но колкото и пъти да обърнех лице към нея, виждах, че не й се удава. Тези привидения нали веднъж завинаги са се отказали от притежаването на човешки облик! Колкото повече слънцето се отдалечаваше от мен, толкова по-арогантен се показваше фантомът. Появиха се рамене, тяло, ръце, та дори крака, но не като истинска, осезаема, жива фигура, а като нереален, измамен образ, който може да стои неподвижно само доколкото самият човек не се движи. Веднага щом някой пристъпи към него или протегне ръка да го проучи, той бързо се отдръпва назад. Същевременно се забелязваше, че първоначално съществуващата прилика в очертанията намалява прогресивно в същата степен, с която се уголемяваше карикатурата. Много скоро изчезнаха не само онези контури, които можеха някак си да се свържат с мен, а уродливостта постепенно стана толкова безформена и полека-лека премина по такъв начин в чудовищност, че ми се струваше безумие да е възникнала от мястото, на което стоях. Вярно, нозете й можеха да се видят точно там, където бяха стъпили моите, но освен това единствено обстоятелство нямаше втора причина да приема, че тази свръхуродлива рожба има някакво отношение към мен. Аз стоях на това място като изправена, самоуверена, силна и независимо движеща се личност! Но как стояха нещата със сянката? Тя се беше развила от мръсотията, която тъпчех с крака! Беше изпълзяла от нея, изпод моите нозе! От нея опитваше да се издигне, та дори да се извиси над мен в слънчевата светлина! Само че няма сянка, която да не пада! Също и моята ултрауродлива сянка падаше! Тя не можеше да прави нищо друго, освен да пада… пада… пада! Такава е ужасната съдба на всяка сянка… на всяка тъмнина… на всеки мрак!… А само съзнанието? Можеше ли главата на моята сянка изобщо да съдържа нещо? Да? Е, но със сигурност не собствено самосъзнание, а само гротескното изкривяване на моето! Следствие това изкривяване вероятно си мислеше, че ме притежава, но аз, аз я имах! Тя беше сянка, тя е сянка и ще си остане сянка! Тя се нуждае от плътна човешка личност, за да може да съществува. Не се ли появи такава да я хвърли, тя не може да се доведе дори до просто привидение, тя е… нищо!… А силната и независимо движеща се личност? Всяка сянка означава липсваща светлина. Човек, който се превръща в сянка на друг, се отрича от своя дух и свободния си личен живот. Той е станал несамостоятелна тъмна екзистенция, която се стреми навсякъде, където има светлина, към мрака, тъмнилото. Тази фотофобия действа досущ както хидрофобията. Тя се посвещава изцяло на безумието и се мъкне стъпка след стъпка само за да… хапе!