Пирамидата на бог Слънце
- Автор: Май Карл
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Издателство «Калпазанов»
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Пирамидата на бог Слънце». Краткое содержание книги:
Той ми протегна двете си ръце. Видях, че очите му овлажняха, когато заговори:
— Сихди, не тук ще ти кажа какво осъзнах! Ще отидем горе при теб. Но кажи преди това какво писмо искаше да ни покажеш!
— То сега е твое — отговорих.
— Мое? — попита той учудено.
— Да. Та нали е пъхнато в седловия ти кобур.
— В… седловия… ми… кобур! — повтори усмихнато думите ми. — Значи ти наистина сериозно си ми направил този подарък?
— Да, сериозно. Аз нищо не ти подарих. Ти само ме освободи. Да потърся ли писмото?
— Стори го!… После ще отидем в моята стая.
Намерих писмото, което читателят навярно още си спомня. Дадох го на Устад и излязох, без дори да погледна досегашното си имущество. Двамата ме последваха, при което Устад каза:
— Ефенди, ти остави тук своята известност. Искаш да си тръгнеш, без макар и един-единствен поглед да й хвърлиш?
— Да — отвърнах. — Известност! Познаваш ли този вид известност? Ако тя ти е приятелка, трябва да се откажеш от себе си и да й предадеш своя дух и цялата си душа!
— Колко вярно, колко вярно говориш! — изрази съгласие той с мен. — Аз я познавам. Тя ми беше не само приятелка; тя беше за мен нещо повече, нещо много повече. И какво ли само не поиска от мен! Какви жертви й принесох! Трябваше да се хвърлям пред краката на всеки самохвален фанфарен и да се покланям пред всяка куха глава! С всеки глупец трябваше да бъда любезен, та да не ми навреди. Трябваше да понасям всяка надменност, за да не би пък да стане опасна за мен. Джобовете ми трябваше да бъдат отворени за всяка глупост и дори безразсъдството да ме съсипваше с хиляди идиотщини, заради тях трябваше да си трая. Завистта ден и нощ стоеше пред мен със своите аргусови очи. Недоброжелателството се промъкваше към мен по всички пътища и където и да поисках да седна за почивка, злобата вече беше там и ме погваше. Не можех да говоря, както исках, а онова, което пишех, биваше погрешно тълкувано от враждата. Много нещо изгубих, за което сега горчиво съжалявам, но че наред с всичко това изгубих и други работи, към които съм се стремил с ламтеж, равносилен почти на грях, е печалба, благодарение на която понасям с удоволствие загубата. Но стига по този въпрос! Влезте сега при мен!…
2. Князът на Сенките
Когато влязохме в неговата стая, чухме през отворената балконска врата конски тропот. Залавянето на четвъртия персиец беше приключило успешно. Устад остави свещта на масата и огледа писмото.
— Никакъв адрес! — каза. — Само знаците, които преди малко видяхме върху заглавната страница на азбуката. До кого е отправено писмото?
— До Гхулам ел Мултасим — отговорих аз.
— Откъде знаеш?
— Ще ти разкажа.
Седнахме и аз ги осведомих възможно най-кратко за нашето същинско познанство със силлан, от срещата ни при Тигър до кафеджията в Басра. След това казах още кого съм открил тук при джамикуните като принадлежащ към тази тайна лига. Двамата слушатели следяха разказа ми с голямо внимание. Когато свърших, Устад се загледа замислено в пода. След известно време вдигна глава и каза:
— Ефенди, знаеш ли какво ни разправи?
— Е, какво?
— Събитията от Царството на приказките.
— Мислиш, че си фантазирам?
— О, не! Та нали писмото е доказателство. То лежи в ръката ми като предмет, принадлежащ към материалния свят. Ти ни разказа истински факти, нищо не добави, а точно обратното, много нещо изпусна, както предполагам. И въпреки това аз говоря за страна на приказките. Защо?
Той отново се замисли за известно време. После продължи:
— Басни и приказки! Не питам какво си представят другите хора при тези думи. Казвам каква представа събуждат у мен самия тези понятия. Което Бог премълчава пред умните и мъдрите, защото няма да му повярват, това разказва той на децата и непълнолетните, за да може съпротивяващият се разум да се учи от пресветлата вяра. Между небето и земята витаят истини, на които съмнението на шумния ден забранява да се спуснат при човечеството. Но в смълчаната нощ, когато съмнението спи, те се изплъзват по дружелюбните лъчи на звездите, за да приемат, както всичко небесно, докоснало земята, видими фигури, когато достигнат забранената за тях страна. Те се надяват в тази телесна форма да бъдат подсигурени срещу враговете. Едната истина върви в тигров образ като създание от приказките през гори и поля и влиза дори в двора и къщата на човека, за да му съобщи образно онова, което е рисковано да му каже по друг начин. Другата е по-дръзка. Тя приема формата на известното тяло, станало прочуто като Божие подобие, и навестява градове и села, представяйки се за скромна приказка, която хората приемат за правдоподобна. Привидно казва малко и те с удоволствие й позволяват тук и там да вземе думата. Когато говори, те на първо време не мислят нищо. Но когато си тръгне, неволно започват да се замислят. После излиза наяве, че тази така наречена «приказка» е била небесно дете, което хората, ако им бе известно, щяха да напъдят. Но сега то вече е говорило, а каквото изговорило, е хванало място!… Ти се усмихваш, ефенди! Защо?