Пирамидата на бог Слънце

— Не е невъзможно, наистина. Не помислих за това!

— Колкото по-висок е рангът на подателя, толкова по-ценна златна монета трябва да вземе. И по-нататък! Защо не ползват печат, а монети?

— Чрез печата евентуално биха се издали. Монетите обаче не могат да дадат отправна точка.

— Много правилно! А от това може да се заключи, че съдържанието на този вид писма, в случай че попаднат в погрешни ръце, става опасно за самия подател. Туманът е най-стойностната монета. Значи авторът на това писмо притежава висок ранг. Но нататък, той е персийска монета. Писмото обаче е подадено долу в Ирак Араби, където се намира в обръщение турското злато. Какво следва от това?

— Че подателят е персиец и че носи тази златна монета със себе си като печат. Или не?

— Да. Виждаш ли как сега и теб те навестяват някои мисли! Туманът първо ти се струваше безразличен, а сега вече ти каза толкова много!

— Но все пак без резултат! Туманът си е туман. Всеки, който притежава такава златна монета, може да е подателят на това писмо!

— Действително. Но при когото човек намери тази, точно тази, може да го сметне с много голяма вероятност за висшия силл, който го е пратил, нали?

— Разбира се! Но от кого би могъл да разбере, че това е точно същият, а не някой друг туман?

— От самия туман.

— Как тъй?

— Разгледай внимателно печата и ще откриеш!

Той го стори, но, както изглежда, напразно.

— Не виждам нищо особено по отпечатъка — каза после.

— Излез извън ръба на златната монета — наредих аз. — Какво виждаш там?

— Восъкът е дебел, отпечатъкът е дълбок. По ръбовете също има отпечатъци, малки, навярно случайни.

— Не, не са случайни. Разгледай ги внимателно, и то не поотделно, а си ги представяй заедно! Туманът е висял на тънка верижка, чиито брънки се състоят от буквите Са и Лем. Понеже при запечатването е взет повечко восък, са се отпечатали и няколко от тези брънки. Като ти казах това, сега сигурно ясно ще различиш споменатите брънки.

— Действително, действително — потвърди той. — Като го знам, сега и аз го виждам. Туманът е висял на синджирче. Той следователно е носен, за да бъде винаги подръка. Но къде?

— Потърси! Отговорът е налице.

— На кое място?

— Там на писмото.

— Не виждам нищо!

— Тогава нека ти го кажа аз, та и ти после да го видиш. Туманът виси на верижка. Другият край на тази верижка е захванат за халкичката на кесия. Златната монета е пъхната в кесията. Когато притежателят дръпне халката да я отвори, изтегля същевременно и тумана. По този начин не се налага тепърва да го вади измежду другите монети и не може да го изхарчи по погрешка или изгуби, в случай че не изгуби, разбира се, самата кесия.

— Всезнаещ ли си, ефенди? Аз не виждам нищо от това, което казваш!

— Но то се вижда веднага! Колко печата има писмото?

— Пет.

— То е подпечатано отдясно долу наляво горе. Восъкът е много добър и мек. Не се е втвърдил веднага. Синджирчето не е толкова дълго, колкото е широко писмото. Когато подателят е сложил последния печат вляво горе, кесията е легнала напреко първите три печата. Като е притиснал с пръсти тумана във восъка, той е притиснал — естествено, без да иска — с възглавничката на ръката кесията. Трите печата още не са били съвсем изстинали и втвърдени и ето как е станало, че от бримките на кесията и от долната част на халката са възникнали следи, които никак не е трудно да бъдат забелязани. Ти трябваше да огледаш не само дълбоките отпечатъци на тумана, а и високите, широки ръбове на восъка. Тогава щеше да забележиш същото като мен.