Пирамидата на бог Слънце

След тази дълга последователност от мисли Устад спря. Виждаше се, че не очаква някаква забележка от наша страна. Аз имах едно-друго да възразя, но не виждах наложителна причина да го направя веднага. Срещу подобни възгледи и схващания човек трябва да процедира предпазливо. Има различия в мненията, които са отстраними не на мига, а с времето, но в случая ми се струваше, че тъкмо това време е затвърдило у него тези горчиви мисли. След тази пауза той продължи:

— Ти си познавал, ефенди, един мъж, хаджи Халеф Омар, шейха на хаддедихните ат племето шаммар, който е бил готов заедно със своя немски сихди да изтърпи всички мъки на земята и хиляди, хиляди пъти за него да умре?

Аз само кимнах.

— Щастливец! Аз нямах такъв, такъв Халеф! Не притежавах и един приятел, който макар донейде да прилича на твоя хаджия! А пък имаше толкова много, толкова много, които се наричаха мои приятели, когато стоях в средата на моя слънчев ден! Те не желаеха нищо от мен, не искаха нищо от мен, не изискваха нищо от мен, а всички, всички, всички ме обичаха толкова истински, толкова предано, толкова искрено! Само едно трябваше да им принасям, повече нищо, повече нищичко, а именно жертви, пак жертви и само жертви! И аз им ги принасях! С какво удоволствие! Та нали обичах всички хора, всички! Вярвах, че са достойни за моята любов. Не знаех, че разумното е да обичаш не индивида сам по себе си, а човечеството в него. А моите приятели обсипвах с двойно повече любов! Но дойде мигът, когато забелязах, че моето слънце е застанало косо към мен. Какво неочаквано въздействие настъпи! Също и по моите приятели и познати толкова много неща започнаха сега да стават коси, криви! Те мислеха изкривено за мен, говореха криво за мен, поглеждаха ме накриво! Слънцето все повече и повече се отдръпваше от мен; сянката ми растеше; приятелите ставаха все по-криви! Привечер нещата се ускориха. Сянката ми вече изпълваше зад мен цялото протежение до хоризонта. Приятелите сега бяха станали толкова коси, че неизбежното трябваше да се случи. Те загубиха равновесие, започнаха и те да падат — един след друг, точно както падаше моята голяма безплътна сянка! Къде падаха? Естествено зад мен, като мои сенки, сенки, сенки! Аз ги хвърлях назад към нея, която се държеше като «земния бог» — поглъщаше ги с лакомия на истински Оркус[11] нейното нищо се раздуваше след поглъщането на хилядите други нищо до едно такова невъобразимо нищо, че то ставаше все по-рядко и по-рядко, и трябваше да се превърне накрая в невъзможност! Вече ми костваше усилие да различа неговото ултраизмерение. Тогава отклоних очи от безмълвно, но непредотвратимо приближаващата «сянкова» катастрофа. Погледнах нагоре. Слънцето тъкмо изчезна. И тогава се случи онова, което се случва всеки ден, и което все пак и до ден-днешен не сме схванали. Западът запламтя в златно зарево. Трепкащи светкавици се стрелнаха на възбог. Потопих поглед в огнената феерия, обсипваща планините с рой искри. И тогава, когато тя ми разкри езотеричното, земните фантоми изчезнаха, превърнаха се в нищо. Моят също се разнесе и аз тръгнах, за да намеря «светлината без сянка»!