Когато боговете се смеят

Оттогава Женя загуби спокойствие. Където и да ходеше, постоянно се оглеждаше с надеждата да зърне онзи пламенен, пълен с възторг поглед. Та нали, ако толкова я бе харесал, този младеж би трябвало да се опита да я види отново, още повече че знае къде живее. Но него все го нямаше. А после пристигна първото писмо и Женя разбра, че той няма да търси среща с нея. Поне засега. Ще й пише.

Именно това разказа сега на баща си. Е, всъщност естествено далеч не всичко. Благоразумно пропусна някои подробности като разпуснатата коса и надничането от прозореца на третия етаж.

— И смяташ, че трябва да повярвам на това? — сухо попита баща й, след като изслуша нейния разказ.

— Татко, разказах ти всичко, както си беше. Какво друго искаш да чуеш от мен?

— Искам да ми разкажеш за общите ви познати. За каква компания става дума в писмото?

— Нямаме никакви общи познати! Виждала съм го един-единствен път, дори не съм разговаряла с него.

— В такъв случай обясни ми, ако обичаш, какво има предвид, като пише: „Аз няма да позволя на никого да каже лоша дума за теб“?

— Не знам! Татко, наистина не знам… Защо не ми вярваш?

— Защото съм разумен човек, за разлика от теб, и умея да разсъждавам на нивото на нормалната здрава логика, а не на нивото на сълзливите романтични емоции. От това, което прочетох в тези писма, и от това, което ти току-що ми разказа, могат да се направят само два извода: или ти ме лъжеш, или той е луд, страдащ от халюцинации. Той си въобразява, че имате общи интереси и общи приятели, които говорят нещо за теб. Ако такива приятели съществуват, значи ти ме лъжеш. Ако ли не — твоят почитател не е в ред с главата. Можеш ли да ми предложиш трети вариант?

Женя не можеше да измисли никакъв трети вариант. Със сигурност знаеше, че нямат общи познати с този младеж. Или все пак имат, но тя не знае за това? Но и не искаше да се съгласи, че човекът, който я гледаше със страстно обожание, е луд. Срещу никакви съкровища на този свят не би се съгласила да признае, че нейното първо и засега единствено в живота й романтично приключение е следствие не на „любов от пръв поглед“, а на банално безумие.

— Значи така — заключи баща й, недочакал от нея ясни обяснения. — Ще взема тези писма. Ще помоля свои познати да поработят с тях и да те защитят от неговото натрапничество.

— Той не ми се натрапва. — Женя все още се опитваше слабо да се съпротивлява, но вече разбираше, че всичко е свършено. — Не ми е сторил нищо лошо.

— Засега не ти е сторил. И аз не смятам да чакам болният му разум да реши, че трябва да те убие или изнасили.

— Татко!

— Точка по въпроса. Няма какво повече да обсъждаме. Мога да добавя само едно: съжалявам, че моята дъщеря се оказа кръгла глупачка, която не разбира елементарни неща. Вместо веднага да разпознае у този почитател психично болен човек и да съобщи на баща си за неговото натрапничество, тя си е втълпила някаква идиотска история за неземна любов и не желае да се съобразява с очевидни факти.