Ковачница на мрак

— Благодаря ви — отвърна тя. — Мислех само да се представя, а сега ще продължа по пътя си и ще ви оставя на възпоминанието ви.

На това й отвърна Аномандър:

— Лейди Хиш Тула, погрешно разбирате целта ни тук. Не ни е нужен гроб, за да възпоменем обичния ни баща. Не, всъщност това, което ни доведе тук, е любопитство.

— Любопитство — съгласи се Силхас Руин. — И решимост.

Хиш се намръщи.

— Благородни господа, боя се, че не разбирам.

Видя как Андарист извърна очи настрани, сякаш не искаше изобщо да се замесва в това. Знаеше, че не го прави от пренебрежение към нея, но пък и нямаше причина да я съжалява, тъй че вежливостта не го интересуваше особено.

Тези трима братя изпъкваха някак си, всеки сам за себе си, дори когато стояха заедно. Всички бяха високи на ръст и всеки притежаваше нещо едновременно магнетично и уязвимо. Можеха да привличат към себе си цели светове и при все това нито веднъж да не се поддадат на гордост или арогантност.

Белокожият, със зачервени очи Силхас Руин махна с дългопръстата си ръка към базалтовия плинт.

— По личната повеля на баща ни — каза той — думите, всечени на надгробния му камък, са скрити на другата страна, надолу. Бяха предназначени само за него, макар да няма очи, с които да ги види, нито ум му е останал, за да размисля над тях.

— Това е… необичайно.

Загорялото от слънце лице на Аномандър, с цвета на светло злато, се обърна към нея с усмивка.

— Лейди, нежността ви е все така затрогваща, въпреки годините между нас.

Хиш усети как очите й се разшириха при тези думи, макар че, след като си помисли за миг, може би по-скоро заради нескритата обич в тона му. Срещна погледа му, но не видя в него и намек за ирония или жестокост. Аномандър беше първият мъж, когото бе взела за свой любовник. Бяха много млади тогава. Помнеше времена на смях, на нежност и колеблива несигурност. Защо беше свършило това? „О, да. Той замина на война.“

— Решили сме да откъртим този камък — каза Силхас.

При тези думи Андарист се обърна към брат си.

— Ти си решил, Силхас. Защото трябва да знаеш всичко. Но думите ще са азатанайски. За теб няма да означават нищо, и така трябва да бъде. Не са предназначени за нас и на захапката на очите ни ще отвърнат с жестоко проклятие.

Смехът на Силхас Руин беше тих.

— Във възрастта на суеверията си, Андарист. Разбираемо. — Приключил с брат си, той продължи: — Лейди Хиш, оттук препускаме към строежа на новата къща на Андарист. А там ни чака каменоделец от азатанаите, пристигнал с каменната плоча на огнището, поръчана от Аномандър като сватбен дар. — Махна отново с онова безгрижие, което тя помнеше отпреди години. — Това беше само едно малко отклонение, импулс всъщност. Може би ще откъртим камъка, може би не.

Импулсивността не беше поведение, което Хиш бе готова да свърже със Силхас Руин. Всъщност с когото и да е от тези братя. Ако баща им бе избрал да предаде тези думи на мрака, то беше в чест на жената, на която беше служил през целия си живот. Отново погледна Аномандър в очите.