Четири пътя към прошката
- Автор: Гуин Урсула К. Ле
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Кръстева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Четири пътя към прошката». Краткое содержание книги:
Главнокомандващите на Уерел не можеха да разберат как така някаква си тълпа от невежи роби с най-примитивни оръжия е способна да срази обучена войска с безупречна свързочна мрежа, с плавателни и космически съдове и всякакви технически средства, които бяха разрешени според Екуменската конвенция. Една силна фракция във Вое Дайо обясняваше поражението с това, че смирено са се придържали към регламента на пришълците. По дяволите всички конвенции отвън! Да се бомбардират тия отрепки, да се изравнят с пръстта, от която са дошли! Нека използваме биологическо оръжие — иначе за какво е тогава? Направо да се изчистят от лицето на земята. Трябва отново да минем в настъпление. Ако не спечелим двубоя, поредната революция ще се окаже тук, в собствените ни градове, даже в домовете ни!
Паникьосаното правителство с мъка успяваше да устои на свирепия натиск. Уерел влезе в изпитателен срок; някои искаха да издигнат планетата до статуса на космически член. Не се подправяха данните за победите и пораженията, за загубите на хора и бойна техника. Към края на седмата година служба на Теяйо политическите лидери съвсем бяха отписали армията на Яйоуе. След няколко месеца, когато позволиха на Екумен да назначи свои посланици там, Вое Дайо и други съюзнически страни най-сетне почнаха да изтеглят войниците си.
Едва след като се върна на Уерел, офицерът узна за смъртта на Емду.
Прибра се у дома в Ноайха. Двамата с баща му се срещнаха и мълчаливо се прегърнаха, но майка му се разплака, притиснала го в обятията си. Той коленичи пред нея, за да я помоли за прошка, че й е причинил толкова много страдания.
През тази нощ остана да лежи в студената си стая, заслушан в ударите на своето сърце, което туптеше бавно и ритмично като барабан. Не бе нещастен: мирът и сладостта от завръщането под родния покрив бяха твърде големи, ала изпитваше някакъв тъжен покой и дълбоко в душата му лумваше гняв. Несвикнал да се ядосва, Теяйо дори не разбираше собствените си чувства. Всичките му представи бяха сякаш обгърнати в мрачни пурпурни пламъци, докато се опитваше да премисли ония седем години, прекарани на Яйоуе — първоначално като пилот, после в сухопътните части; продължителното отстъпление, хората, гибелта вредом наоколо.
Защо ги зарязаха на произвола на съдбата да ги преследват и разгромят? Защо правителството не им изпрати подкрепления? Това бяха въпроси, които не си струваше да се задават нито преди, нито днес. Отговорът им можеше да бъде само един: следваме нарежданията и не роптаем. Той се е бил за всяка крачка по пътя си, разсъждаваше без никаква гордост. Наученото срязваше като с нож цялата му досегашна нагласа. А докато се е сражавал, тя е умирала. Всичко беше изгубено там, на Яйоуе. Всичко бе изгубено и тук, на Уерел.
Теяйо се изправи сред мрака, хладния, безмълвен, приказен мрак на планинската доба.
— Господи, Камие — въздъхна майорът. — Моля те, помогни ми. Моят ум вече не ме слуша.
По време на дългия си престой у дома често сядаше с майка си. На нея й се искаше да говори за Емду и отначало той се принуди да внимава. Нямаше да му е трудно да забрави момичето, с което бе живял седемнайсет дни преди седем години, ако наистина му бяха позволили да го стори. Постепенно започна да възприема какъв човек е била неговата съпруга. Свекървата настояваше да сподели колко щастлива се е чувствала с Емду, нейното обично чедо и приятелка. Дори и баща му, излязъл в оставка, който бе студен, мълчалив мъж, намери начин да подхвърли: „Тя беше слънцето на тази къща.“ Благодаряха му за нея. Държаха да му кажат, че връзката не е била напразна.
Но какво ги очакваше по-нататък? Старост, пустеещи стаи. Те, разбира се, не се оплакваха, изглеждаха напълно доволни, погълнати всеки Божи ден от тежък труд. Жалко, че нишката между минало и бъдеще беше прекъсната за тях.
— Може би трябва да се оженя повторно — спомена Теяйо пред майка си. — Дали не си забелязала някое девойче…?
Валеше. През мокрите прозорци се процеждаха сивкави лъчи и дъждът ромолеше над стрехите. Лицето на жената не се виждаше ясно, както се бе взряла в кърпежа си.