Четири пътя към прошката

— Колко жалко, че тези макили винаги избират откъси от Аркамие — подхвърли Сан със самомнително набожно неодобрение. Той не бе ощастливен с висок ранг, дори на практика не притежаваше асети; но все пак се числеше към съсловието на собствениците. Като потомствен туалит му бе твърде приятно да го припомня от време на време. — Сцени от Инкарнациите6 на Туал сигурно щяха да бъдат много по-подходящи за отбраната публика тук.

— Убедена съм, че и вие ще се съгласите, райга — забеляза тя, изпитвайки задоволство от собствената си ирония.

— Съвсем не — отвърна той с такава безизразна учтивост, че в началото Соли даже не проумя какво е казал. После забрави за тая малка загадка в суматохата да си пробият път и да бъдат допуснати зад кулисите.

Щом научиха коя е, разпоредителите се постараха да изпразнят гримьорната от хора и да я оставят насаме с Батикам (в присъствието на Сан и майора естествено); ала тя кимна: „Не, не, тези прекрасни актьори не бива в никакъв случай да се безпокоят, просто ми позволете да поговоря за минутка с господин Батикам.“ И тя се намери сред изпълнители, току-що свалили одежди, полуголи клоуни с размазани бои, смях, който трябваше да разпръсне напрежението след спектакъла — тоест в обстановка, каквато царува из всички гримьорни навсякъде по света. Пред едно огледало стоеше оня умен мъж с толкова силно излъчване, облечен в претенциозен, архаичен женски костюм. Разбраха се от половин дума.

— Можете ли да ме посетите у дома? — попита Соли.

— С удоволствие — каза макилът и въобще не погледна към лицето на Сан Убатат или офицера. Това бе първият роб, който не хвърляше око към нейния гид и телохранител, за да получи разрешение дори за най-скромната дреболия. Сан смигна съучастнически, майорът направо настръхна. — Ще дойда веднага. Само да се преоблека.

Те се усмихнаха взаимно и тя си тръгна.

Из въздуха отново се носеше предусещане за празник. Огромните близки звезди се бяха надвесили скупчени като огнени гроздове. Една от луните се търкаляше над вледенените планински върхове, друга се бе ухилила досущ разкривен фенер над високо издигащите се кули на двореца. Соли крачеше из тъмната уличка, наслаждавайки се на свободните си движения и уютната топлина на мъжката си дреха. Сан подтичваше подире й; военният, който бе дългокрак, успяваше да върви редом с нея. Ето че нечий силен, разтреперан глас извика зад гърба им: „Пратеничке!“ Тя се обърна с усмивка, но в следващия момент се втурна напред. Беше зърнала как офицерът се е вкопчил в някого, скрит от сянката на мрачен портал. Теяйо се отдръпна, настигна я, без да каже нито дума, стисна й ръката сякаш в железен обръч и я повлече след себе си.

— Пусни ме! — възпротиви се Соли. Не желаеше да използва хватка от айджи, за да се освободи, ала явно в случая нищо друго нямаше да помогне.