Четири пътя към прошката
- Автор: Гуин Урсула К. Ле
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Кръстева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Четири пътя към прошката». Краткое содержание книги:
— Не — отвърна. — Не съм забелязала.
После вдигна очи към него и след известно мълчание попита:
— Къде според теб ще те пратят да служиш?
— Не зная.
— Вече няма война — каза тя с присъщия си тих, равен глас.
— Да — потвърди Теяйо. — Свършено е с нея.
— Дали някога ще избухне нова? Как мислиш?
Той се разходи напред-назад из стаята и пак се отпусна на възглавниците върху пейката насреща й. И двамата седяха изправени, неподвижни; само ръцете на майка му помръдваха при шиенето. Синът държеше дланите си свободно една в друга, както го бяха учили, когато бе на две годинки.
— Знам ли? — кимна. — Толкова е странно. Имам чувството, че не съм участвал във война. Сякаш изобщо не сме били на Яйоуе — не са съществували нито колония, нито въстание, нищо. Никой не говори по този въпрос. Ние не влизаме в конфликти. Настъпва твърде различна епоха, често го повтарят по телевизията. Ера на мир и дружба сред галактиките. Излиза, че наскоро сме се побратимили с яйоуейците, така ли? Братя сме с Гатай, Бамбур и Четирийсетте държави? Братя сме с нашите асети? Не мога да схвана всичко това. Не проумявам какво точно целят, не намирам къде е моето място тук — тонът му беше спокоен, приглушен.
— Струва ми се, че още не е тук — призна тя. — Още не.
След малко той допълни:
— Надявах се… да ми се родят деца…
— Естествено. Щом му дойде времето — усмихна се жената. — Никога не си стоял мирно дори и за половин час… Почакай. Почакай и ще видиш.
Бе права, разбира се; но събитията, на които ставаше свидетел по телевизията и в града, поставяха на изпитание търпението и гордостта му. Оказваше се, че през тези дни е позорно да бъдеш военен. Правителствените изявления, новините, анализите непрестанно засягаха армията и по-специално класата на вайотите като нещо отживяло. То само гълтало пари и било съвсем безсмислено — основната пречка за пълното приемане на Вое Дайо от Екумен. Майорът се почувства страшно непотребен, когато на неговата молба да го назначат отвърнаха с удължаване на отпуската му за неограничен срок на половин заплата. Опитваха се да му внушат, че на трийсет и две годишна възраст вече е излязъл от строя.
И тогава той отново предложи на майка си да се примири с положението, да се установи на едно място и да си потърси съпруга.
— Поговори с баща си — каза тя.
Старият боец въздъхна:
— Ех, синко, помощта ти би била добре дошла, но аз още умея да се грижа за фермата. Смятам, че трябва да идеш в столицата, при командването. Ако си там, не могат да те пренебрегнат. След всичко. След седемгодишна война — и при твоите заслуги…
Райга Теяйо знаеше колко струват вече те. Ала тук не се нуждаеха от него, пък и сигурно дразнеше своите родители с разни идеи да се промени ту това, ту онова. Да, бяха прави: нека замине и сам подири реализация в новия мирен живот.
Първата половин година, която последва, бе твърде мрачна. Той не познаваше почти никого нито от висшия състав, нито от обикновените чинове — всички от неговото поколение бяха загинали, останали инвалиди или изпратени в отпуск за неограничено време. По-младите офицери (те не бяха воювали с Яйоуе!) му изглеждаха студени, надменни и вечно бърбореха за пари плюс политика. Обикновени чиновничета, наричаше ги в себе си. Разбираше, че се боят от репутацията му. Независимо дали искаше или не, майорът им напомняше, че е имало двубой, който Уерел е загубил. Тогава представителите на една и съща раса се бяха изправили гърди срещу гърди, класа срещу класа. А на тях много им се щеше да пропуснат случая като някаква безсмислена свада, станала в друг свят, без изобщо да ги засегне.
Теяйо кръстосваше улиците на столицата, гледаше хилядите роби и робини, забързани да вършат работата на собствениците си, и се питаше какво ли чакаха още.
— Екумените не се намесват в общественото, културно и икономическо устройство на никой народ — непрекъснато повтаряха посолството и държавните глави. — Пълноценното членство на всеки зависи от това дали се е отказал да използва определени средства за водене на война.
Тук се изреждаше списък на ужасяващи оръжия, повечето от които не му говореха нищо, но някои бяха изобретени в собствената му родина: биологични и невралгични видове.
Той лично бе съгласен с оценката на Екумен за подобни способи и уважаваше търпението, с което изчакваха Вое Дайо и цял Уерел не само да отстъпят пред забраната, а да се убедят в принципната й правота. Ала дълбоко в себе си Теяйо не можеше да се примири с отношението на снизходителност от тяхна страна. Те гледаха отвисоко и критикуваха всичко, свойствено на уерелианците. И колкото по-малко споменаваха за класовото разделение, толкова по-очевидно се чувстваше неодобрение. „Робството се среща твърде рядко в световете на Екумените — пишеше в чуждите книги — и изчезва изцяло с пълното им приобщаване към нас.“ Дали пък другопланетното посолство не очакваше тъкмо това?