Невинните [calibre 1.48.0]

— Какво искаш, по дяволите? — извика шофьорът.

— Тоя тип нападна момичето, а аз го спрях — отвърна Роби и махна към изпадналия в несвяст мъж на пода.

После той погледна момичето за подкрепа, но то мълчеше.

— Кажи им — подкани я той.

Но момичето продължаваше да мълчи.

— Той се опита да те убие, а ти го напръска със спрей — каза Роби, после се пресегна, изтръгна флакончето от ръцете ѝ и го вдигна над главата си. — Лютив спрей.

Пътниците насочиха вниманието си към момичето, което ги гледаше спокойно, без никакви признаци на смущение.

— Какво става? — попита шофьорът.

— Този човек я нападна — повтори Роби. — Тя го напръска със спрей, но той не спря и аз се намесих.

— А защо е този пистолет?

— Имам разрешително за него.

В далечината се разнесе вой на сирени. Дали вече бяха открили двете тела в онзи блок?

Мъжът на пода простена и се размърда. Роби сложи крак на гърба му и изръмжа:

— Остани на място! — Вдигна глава към шофьора и подхвърли: — По-добре извикай ченгетата. — После се извърна към момичето. — Нали нямаш нищо против?

Вместо отговор момичето се изправи, свали раницата си от багажника и я преметна през рамо. После се обърна и тръгна напред по пътеката.

Едрият шофьор отново вдигна ръце пред себе си.

— Не можете да си тръгнете, госпожице.

Тя извади нещо от якето си и го вдигна пред него. От мястото си зад гърба ѝ Роби нямаше как да види какво е то. Шофьорът побърза да отстъпи назад, а на лицето му се изписа ужас.

Роби се наведе и сръчно завърза ръцете към глезените на мъжа със собствения му колан, обездвижвайки го напълно. След това последва момичето по пътеката.

— Извикай ченгетата — повтори той, докато се разминаваше с шофьора.

— Кой сте вие? — извика след него шофьорът.

Роби не отговори. Нямаше как да му каже истината.

Момичето натисна лоста за отваряне на вратата и скочи на асфалта. Роби я настигна с няколко скока.

— Какво му показа? — попита той.

Тя се завъртя. В ръцете си държеше граната.

— Пластмаса — дори не трепна Роби.

— Но шофьорът нямаше как да знае, нали?

Това бяха първите думи, които произнесе. Гласът ѝ беше по-плътен, отколкото бе очаквал Роби. Като на възрастна жена. Отдалечиха се от автобуса.

— Коя си ти? — попита Роби.

Тя продължаваше да крачи напред. Сирените започнаха да заглъхват.

— Защо искаше да те убие онзи тип?

Тя ускори ход, прекоси уличното платно и се шмугна между две паркирани коли. Роби я последва тичешком и я хвана за ръката.

— Хей, на теб говоря!

Не получи отговор.

В следващия миг краката им се отлепиха от земята, а ушите им писнаха от оглушителната експлозия.

16