Невинните [calibre 1.48.0]

— Къде ти е пистолетът?

Той се сепна. Нямаше никаква представа къде беше изчезнало оръжието му. Огледа тротоара, а след това приклекна и провери под паркираните наблизо коли. Зърна решетката на канализацията. По всяка вероятност пистолетът му беше паднал там, след като експлозията го беше изтръгнала от ръката му.

— На твое място бих си направила труда да го намеря — добави момичето.

Той се обърна да я погледне. Стоеше на няколко крачки от него и изглеждаше напълно спокойна.

— Защо?

— Защото ще ти потрябва.

— Защо? — повтори той.

— Защото те видяха с мен.

Той се изправи. В далечината се чу вой на сирени, който бързо се приближаваше. Някой все пак беше повикал ченгетата. Клошарът танцуваше около кладата и продължаваше да крещи.

— Защо това има някакво значение? — попита Роби.

Тя погледна към горящия автобус и поклати глава.

— Наистина ли си толкова глупав?

Той се отказа да търси пистолета и пристъпи към нея.

— Трябва да отидеш в полицията. Там ще бъдеш на сигурно място.

— Да бе.

— Не вярваш ли?

— На твое място щях да си плюя на петите.

— В автобуса вече няма жив човек, който да разкаже какво се случи — каза той.

— А какво се случи според теб?

— Там загинаха над трийсет души, включително един мъж, който се опита да те убие.

— Това е твоята теория. Но къде са доказателствата?

— Там вътре. Поне част от тях. Останалите са в главата ти.

— Това е твоята теория — натъртено повтори момичето, после му обърна гръб и започна да се отдалечава.

Роби я погледа известно време, поклати глава и извика:

— Вече няма как да се справиш сама. Прецакала си се, а може би някой те е изпял.

— Какво искаш да кажеш? — обърна се тя. В гласа ѝ за пръв път се появи някакъв интерес.

— Или са те проследили до автогарата, или са те чакали там. Ако е второто, значи са ти заложили капан. Разполагали са с предварителна информация за всичко, включително за часа на тръгване. От това следва, че или си сгрешила, позволявайки им да те проследят, или си била предадена от някой, на когото вярваш. Това е.

Тя погледна над рамото му към пламтящата купчина метал, в която бяха изгорели живи десетки хора.

— Как отгатна намеренията на онзи в автобуса? — попита той. — Аз останах с впечатлението, че беше заел отлична позиция.

— По отражението му в прозореца. Затъмнено стъкло, вътрешно осветление, мрак отвън. Всички условия да се превърне в огледало. Елементарна наука.

— Но ти четеше книга — отбеляза Роби.

— Преструвах се, че чета — поправи го тя. — Видях, че сяда зад мен, подминавайки три реда празни седалки. И това ме накара да се замисля. Освен това забелязах, че прави всичко възможно да не го видя.

— За да не го познаеш?

— Може би.

— Аз също седях зад теб.

— Твърде далече, за да направиш нещо.

— Значи си ме забелязала?

— Човек свиква да проверява някои неща — сви рамене тя.