Проломът
- Автор: Ли Патрик
- Серия: Травис Чейс #1
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Проломът». Краткое содержание книги:
— Убиването на приятелите ти беше голям купон — каза Травис.
Мъжът не отговори.
— Особено на дребосъка с остена — продължи той. — Но пък, технически погледнато, не го убих. Успя да оцелее. За малко. Трябваше да видиш после какво му се случи.
— Разбрах, че било подобаващо — каза гласът.
— Не. Щеше да е подобаващо, ако се беше пекъл жив три дни подред.
— Къде е скрит Шепот? Заровила ли го е? Не би могла да го отнесе надалеч без тежък контейнер, а не е разполагала с такъв.
— Поиграхме си на боулинг известно време с него, после ни писна и решихме да се връщаме в града. Сигурно си лежи там, където го зарязахме.
Подът изскърца. Когато мъжът заговори отново, гласът му идваше по-отблизо.
— Сарказмът не е естествена реакция на човек в твоето положение. Струва ми се нарочен, което означава, че има някаква цел. И засега това ми казва всичко, което ми е необходимо да знам.
После вдигна нещо — беше тежко и пластмасово, ако се съдеше по звука, който издаде, когато забърса стената — и излезе. Намираше се само на няколко крачки в коридора, когато Травис чу тоновете на набиран телефонен номер.
— Знае къде е — каза Карл. — И ключът е в джоба му. Засега го оставих там, за да се чувства по-самоуверен.
Стоеше пред ресторанта, достатъчно далеч, за да не бъде чут от планинаря. Обясни плана си. Когато свърши, мъжът от другата страна продължи да мълчи замислено.
Беше започнал да духа вятър от север, през пролома, където магистралата пресичаше планинския масив. Слънцето, също на север, бе кървавочервено кълбо над асфалтовата лента.
— Ако идеята ти не проработи, предложението ти ще се окаже ужасна жертва — каза мъжът от другата страна. Гласът му звучеше кухо по сателитната връзка.
— Но ако проработи, ще си заслужава — отвърна Карл. — Така или иначе, сега това е единственият начин да получите онова, което искате.
Отново мълчание. Карл го остави да мисли. Докато чакаше, се обърна и се загледа на юг. Планинарят бе познал едно нещо — Тангента щеше да прати помощ чрез ВВС, вероятно вдигнат по тревога C-17 „Глоубмастър“ от Елмендорф, натоварен с няколко специални екипа, готови да се метнат през рампата. Базата се намираше край Анкоридж, на шестстотин и петдесет километра на юг. Ако самолетът беше излетял десет минути след обаждането — което бе почти сигурно, — щеше да пристигне за около час. Но тъй като планинарят бе казал на Тангента за хеликоптера, Карл знаеше, че от Елмендорф идва и нещо друго, движещо се много по-бързо от товарния самолет. Може би три пъти по-бързо.
Мъжът от другата страна най-накрая заговори.
— Добре. Направи го. Кога ти трябва хеликоптерът?
Карл пресметна. Дори ако се случеше нещо непредвидимо, времето изглеждаше добре преценено.
— Обадете им се веднага — каза той. — Да излитат.
13.
Освен че слушаше борещата се за живот Пейдж, Травис откри, че умът му се връща към атаката, която го бе проснала в безсъзнание. Вече не мислеше, че спомените му са погрешни. Подробностите бяха съвсем ясни. Пистолетът в ръката му внезапно се бе дръпнал надолу — но не само надолу. Надолу и напред. В движението имаше дори извиване.
Сякаш го беше сграбчила човешка ръка.
Половин секунда по-късно бе последвал ударът в главата от някой, който би трябвало да е стоял извън полезрението му, зад него.
Но как бе възможно това? Травис се намираше в тази малка стая от момента, когато едрият тип с каскета го беше довел тук. Нямаше никого. Нямаше гардероб, в който да се крие, прозорецът беше затворен. Как нападателят беше успял да се промъкне зад него, освен ако не се бе крил под леглото?
Дори случаят да беше такъв, Травис разбираше, че в картината има нещо още по-нередно. Нещо по-фундаментално. Но не можеше да определи какво точно.
И тогава си спомни.
Слънчевите лъчи — идваха от северозапад и попадаха почти направо в стаята през прозореца. Докато беше стоял с насочен пистолет край вратата, сянката му бе очертана на стената, контрастна като на киноекран. Всеки зад него — всеки на разстояние метър и половина от него в която и да било посока — също щеше да хвърли сянка. И нямаше начин той да я пропусне.
Така че какво беше станало, по дяволите?
Мислено видя Пейдж отново на поляната, как държи Шепот и му казва, че не е създаден от хора. Казва го така, сякаш това е най-нормалното нещо на света. Всъщност най-нормалното нещо в нейния свят.