Проломът
- Автор: Ли Патрик
- Серия: Травис Чейс #1
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Проломът». Краткое содержание книги:
Какво друго бе нормално в света на Пейдж? С какви способности разполагаха враговете й? Срещу какво изобщо се бе изправил, мамка му?
Внезапен звук прекъсна мислите му. Последното, което искаше да чуе. Ротори. Така значи. След две минути двамата с Пейдж щяха да бъдат измъкнати от сградата и натоварени на вертолета, след което щяха да следват долините ниско над земята, вероятно извън обхвата на радарите. И най-вероятно тези хора пак щяха да използват лекарства и инструменти, за да задържат Пейдж жива известно време, за да я събудят за поредния маратон на агонията.
Ако извиеше тялото си по правилния начин, би могъл да се подпре на стената и да се изправи без особени проблеми. Глезените му бяха вързани, но можеше да стигне до леглото с един-два подскока. И просто да я удуши с рамо. При слабото й дишане щеше да е съвсем просто.
Можеше да го направи. В състояние ли беше обаче да направи такъв избор? Студената и ясна логика му казваше, че горчиво ще съжалява, ако не го направи.
Нужното му време вече изтичаше, хеликоптерът приближаваше, тракането на перките се засилваше — напомняше на часовник, отброяващ секундите с чудовищна бързина.
С нерешителността дойде омразата, по-люта, отколкото беше изпитвал от години. Омраза към онези, които го принуждаваха да вземе това решение.
И тогава хеликоптерът експлодира.
Ударната вълна разтърси сградата и след басовия й грохот настъпи най-прекрасната тишина, която бе чувал. Пет секунди по-късно чу писъка на изтребител и от неговата ударна вълна стъклото на прозореца задрънча. Воят на двигателя се промени, след което вместо да изчезне в далечината, ревът стана сякаш равномерен. Самолетът кръжеше в небето.
Естествено, изтребителят не можеше да ги спаси от човека, който вече бе тук. Всеки момент щеше да се чуе тропотът на стъпките му — бързо отклоняване да ги убие, преди да избяга. Но най-лошата вероятност беше елиминирана. Травис трябваше да е благодарен, че ще умре.
Измина половин минута. Не се чуваха никакви стъпки. Надеждата отново започна да се връща, независимо дали можеше да й се довери.
После вместо стъпки чу гласове. Някакви хора викаха. Останалите жители на Колдфут, едва ли повече от десетима, бяха излезли от домовете си и се викаха един друг, за да видят представлението. Чу някаква жена да вика Моли и да приближава мотела, после чу писъка й. Миг по-късно се надигнаха други гласове и предната врата на ресторанта се отвори.
Травис извика.
Приближиха го предпазливо; мина минута или повече, преди да влязат в стаята, да го вдигнат да седне, да махнат превръзката от очите му и да го освободят.
През прозореца, подобно на картина в рамка, се виждаше стръмният склон оттатък магистралата, по който бяха разпилени горящите останки на хеликоптера.
— Кой го направи? — попита старецът, който го беше освободил. — Къде са отишли?
— Не зная — отвърна Травис. — Някои от жертвите отпред въоръжени ли бяха?
Мъжът кимна и любопитството му се засили.
— Моли и Лойд. — Хвърли поглед към Пейдж и отново се обърна към Травис. — Ще ми кажеш ли какво е станало тук?
— Военните идват — каза Травис. — Може би те ще ни кажат и на двамата. Вземете оръжията и кажи на всички да си отварят очите на четири, докато не пристигне помощта.
Мъжът го послуша и излезе.
Загледан в собствената си сянка на стената, сама като миналия път, Травис се запита дали в последния му съвет има някакъв смисъл.
14.
След четиридесет минути от юг долетя транспортен самолет и от височина деветстотин метра стовари две дузини парашутисти. Травис стоеше до прозореца — не искаше да оставя Пейдж сама — и ги гледаше как кръжат надолу в стегнати колони, за да се приземят на петдесетина метра от сградата. Бяха облечени в черно, предпазната броня издуваше униформите им. Докато последните се озоват на земята, първите вече бяха заели позиция до мотела.
Четирима се открояваха. Единият, може би с десет години по-възрастен от останалите, посочи и заповяда нещо. Макар че Травис не можеше да го чуе, резките му властни движения показваха, че той е командващият.
Другите трима нямаха нужда от заповеди — те бяха хирурзите. Тръгнаха право към сградата и Травис ги извика веднага щом влязоха в заведението. Носеха пакети и торби с цялото оборудване, необходимо за модерно спешно отделение, включиха два разклонителя, за да имат достатъчно контакти за мониторите, осветлението и останалите машинарии, които подредиха около леглото. Травис се дръпна да не им пречи и ги гледаше как поемат ситуацията в свои ръце. Не разбираше много професионалните им термини, но общото значение бе ясно. Щяха да я спасят.