Глутница ангели
- Автор: Ръсел Джей
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Глутница ангели». Краткое содержание книги:
Пък и се чувствах доста разстроен.
А не би трябвало. Както обичам да казвам, улиците гъмжат от луди и не е нужно да си знаменитост, за да се натъкнеш на някого от тях.
Но този тип не беше какъв да е луд.
Ако беше поредният ветеран от войната във Виетнам или в Персийския залив, дето пита всеки срещнат дали обича Бога, има стоманена пластина в главата си и песен в душата си, щях да се изсмея (нервно) и да махна с ръка. Но макар че в края на задушевната ни беседа онзи тип бе превъртял съвсем и се беше разкрещял, макар че с тези обички и карфици приличаше на игленик в стил Новата епоха, тирадата му за Ултима Тулий беше всяла смут в душата ми. Наистина не знаех за какво точно ми говори, но ме загложди съмнение дали онова ченге, Карлинг, ми е казал всичко за Ултима Тулий.
Защо в края на краищата да не си проведа собствено малко разследване? Нямаше да е зле.
В крайна сметка пристигнах със закъснение в редакцията на „Обзървър“, но човек просто е длъжен винаги да кара журналистите да го чакат. Така няма да се дуят чак толкова. В началото Мер започна да ми нервничи, но интервюто мина като по вода и след това той отново ми беше кръвен брат, мой пръв приятел. Хванахме друго такси, с което да се върнем на Канеъри Уорф. Мер не можеше да си намери място след всичко, разиграло се през последните два дни, очевидно бе на седмото небе от щастие след големия рекламен удар на живота си. Оценявах ентусиазма му, но с тези хубостници от „Връзки с обществеността“ има един проблем: те дотолкова са свикнали да говорят глупости, че не знаят кога да спрат. Точно по тази причина всички до един са разведени. Или обратни. Или и двете.
— Чувал ли си някога за Ултима Тулий? — попитах го аз през една кратка пауза в безкрайния му монолог.
Забелязах, че при този въпрос таксиметровият шофьор — не бях виждал негър с по-черна кожа — ме стрелна с поглед.
— Не, не — отвърна Мер, както си барабанеше с пръсти по бедрото. — Я чакай! Да, чувал съм. Това май беше някаква видеоигра, нали? Сигурен съм, че съм виждал реклама за нея по един от каналите за научна фантастика. Тони Кей. Блестящо!
— Според мен не е видеоигра — изпелтечих аз.
— Така ли? Е, може и да греша. Всъщност, като се замисля, май съм виждал рекламата в едно от кината.
Пак ми задърдори за реклама и аз дръпнах щепсела. Но не пропуснах да забележа, че през цялото време, докато пътувахме, шофьорът ме държа под око. Докато изкачвахме стълбите пред административната сграда, се обърнах и ми се стори, че чернокожият ми прави някакъв знак. Но не съм съвсем наясно с жестовете в Англия. Тъкмо да попитам Мер, но той вече се беше пъхнал във фоайето.
До вечерта имах още едно задължение към „Връзки с обществеността“ — надвечер щях да давам поредното интервю за Би Би Си, но в друго студио. Мер настояваше да се подложа на стотния сеанс на фотографа на телевизионния канал, на мен обаче никак не ми се вярваше поне засега да им трябват още мои снимки. Но какво да се прави, бях на територията на Мер. Казах му, че ще се отбия до едното място и после ще се върна в кабинета му.
След като той се отдалечи, хукнах към най-близкото бюро и звъннах по телефона на Джун Ханоувър.
— О, Марти, ти ли си! Здравей! — изчурулика тя. — Къде си?
— Тук, в сградата. Слушай, Джун, имате ли тук библиотека?
— В сградата ли си? — изненада се тя.
— Някъде на петия етаж. Успях за малко да се отскубна от Мер.
— Ясно — рече Джун и сниши тон. — А, ето го, влиза.
— Можеш ли да дойдеш при мен?
— Ама разбира се! Къде си?
— И аз не знам… Я чакай. — Жената, чийто телефон си бях присвоил, се върна на бюрото. Погледна ме с блеснали очи и не беше луда, значи знаеше кой съм. — Как се казвате? — попитах я аз.
— Аманда. Джоунс.
— На бюрото на Аманда Джоунс — обясних на Джун.
— Коя Аманда? — рече тя.
— Коя ли? Нямам представа. Откъде да знам!
— Добре де, при тънката или при дебелата Аманда?
Огледах жената от глава до пети. Съвсем се стъписах. Притесних се да се объркам нещо.
— Ами…
— Тънката Аманда — каза Аманда.
Не беше особено щастлива.
— Тънката Аманда — закимах бързо-бързо. — Много тънката Аманда. Мен ако питаш, килце-две няма да й се отразят зле.