Аз още броя дните

— Майко, успокой се — каза, — това е само сън. На война всички сънуват кошмари. Нали знаеш, че аз почти не мога да заспя. Нормално е.

— Не е само сън, Айда — възрази Самира. — Усещам го със сърцето си. Вие какво правите, как сте, толкова ми е домъчняло.

— В общи линии все същото — отвърна Айда. — Като всички, борим се да оцелеем. Давор продължава да действа със Златко на черния пазар, аз въртя къщата…

— Свестен човек се оказа Давор, а пък ми се струва, че Господ не обича свестните хора.

— Майко, какви ги…

— Недей — прекъсна я Самира. — Всички виждаме какво става. Омръзна ми да чакам и да търся Господ. Вече не ходя в джамията. Няма смисъл, баща ти ме мъмри за това, но кръвта наоколо е повече от цялата ми вяра и надежда. Толкова ми се иска да те прегърна.

Отвън виеха сирени, много сирени, пожарни или линейки. Странно, не беше чула нови стрелби.

— Айда? — обади се Самира. — Какво става? Плачеш ли?

— Да, плача. Дойде ми много, мамо… А сега и този твой сън, и сълзите ти, а и Давор го няма повече от час.

— Защо, къде е Давор? — попита Самира тревожно.

— Ами, излезе да се разходи преди около час, каза, че не издържал повече затворен и че имал нужда от въздух, и че ще се прибере бързо. А вече мръкна.

— Е, не се притеснявай, може със Златко да са се видели по работа.

— Не, той никога не прави така. Винаги ми казва къде отива и колко горе-долу ще се бави. Знае как се притеснявам.

— Ще си дойде. Лада и Далибор как са, държат ли се?

— Колкото татко… Опитват се, но от време на време и те поддават. Има ли някакви вести от Риаз?

Брат ѝ беше успял да избяга преди няколко месеца — бяха го извели заедно с още няколко момчета; трябваше да стигнат до бошняшка територия и да се включат там в съпротивата.

— Не — отвърна Самира, — след онова писмо миналия месец повече не се е обаждал. Тишина, една безкрайна тишина. Поне ти си тук.

Айда въздъхна тихо.

— Татко спи ли? — попита.

— Не. Слуша новините по радиото и пуши в кухнята. Нали го знаеш как се залепва за радиото, като дойдат вечерните новини, от млад си беше такъв.

Двете отново млъкнаха, сякаш се страхуваха да кажат следващата дума. А не искаха да затварят. Сирените продължаваха да вият. Айда си помисли за Давор и сърцето ѝ се сви.

— Мамо — рече изведнъж Айда, — обичам ръцете ти.

— Ръцете ми? Какво искаш да кажеш с това за ръцете ми?

— Ами, просто ми се прииска да ти го кажа. Няма нищо специално, представих си ги и затова…

— Добре ли си, Айда?

— Да, добре съм, мамо, но трябва да затварям, после може пак да се чуем.

— Нали не се е случило нещо, дъще?

— Всичко е наред, мамо, всичко е наред, не се притеснявай, всичко е наред, целувам те, целуни и татко от мен.