Аз още броя дните

Напоследък често повръщаше без видима причина. Отначало си помисли, че е бременна, но после разбра, че е от преумората. Трудно спеше, не мигваше по цели нощи. Давор поне пиеше и алкохолът го замъгляваше, та успяваше да заспи, но не и тя. И в тези смразяващи, дълги, безсънни нощи много пъти се беше замисляла за самоубийство. Давор бе устроен по друг, по-простичък начин: никога не се колебаеше — дори когато бъркаше, пак вървеше право към целта. В него нямаше и грам съмнение, че е постъпил правилно, както никога не се беше съмнявал, че я обича и иска да е с нея. Въобще за него светът беше черно-бял. А тя винаги се колебаеше, никога не беше сигурна какво точно желае. Веднъж Давор ѝ каза, че много трудно се живее с такъв човек, защото само тя си знае какво иска, а той трябва да гадае. Само че не беше прав: тя също никога не беше убедена какво точно иска. Така беше и с тяхната връзка: той никога не се съмняваше, тя — винаги. Не че не го обичаше, но мисълта да се обвърже с него завинаги — и то от съвсем млада — я плашеше. За нея светът не беше просто устроен, какъвто беше за Давор.

Чу, че майка му и баща му се карат в стаята си — май за това негово пиене — и точно в този момент иззвъня телефонът. Айда почака да види дали Лада или Далибор ще дойдат да вдигнат, но те явно не го чуваха — продължаваха да се карат. И когато телефонът иззвъня за трети път, Айда пристъпи колебливо към високата кръгла масичка, върху която стоеше старият апарат с шайба. С телефоните беше като с тока — заради постоянната стрелба връзка имаше само от време на време.

Айда запали свещта, която държаха до телефона. Затвори очи, опита се да се концентрира и вдигна слушалката.

— Ало — каза, а гласът ѝ трепереше, както трепереха и ръцете ѝ.

— Айда — беше Самира и на Айда ѝ се сви сърцето. — Айда, слънце, колко се радвам да те чуя, мислех, че телефонът пак е прекъснал.

— Сега работи — отвърна Айда. — Вие как сте? Татко как е?

— Добре сме… колкото може да е добре човек днес. Баща ти тия дни е спокоен, няма проблеми, нали има цигари. Постоянно пуши в кухнята. Станало е лисичарник, едва готвя. Аз обаче…

— Какво ти?

— Не знам, Айда, имам много лоши предчувствия.

— Ох, мамо.

— Недей. Знаеш, че никога не прекалявам с тия неща. Това е нещо ново за мен. Вече близо две седмици се будя от някакъв кошмар и после дълго не мога да заспя, а през деня една постоянна тревога ме притиска в гърдите и не мога въздух да си поема, задъхвам се.

— Мамо, вече втора година сме във война, нормално е.

— Не, не е нормално, Айда, много добре го знам, иначе нямаше да ти го казвам, плюс това…

Настъпи напрегнато мълчание.

— Плюс това какво? — подкани я Айда.

— Кошмарът, дето го сънувам, е все един и същ.

— И какъв е той?

Айда не искаше да го чува — и без него вече беше на предела на силите си — но ако не продължеше разговора, майка ѝ щеше да се усъмни. Мина ѝ през ума да дръпне шнура на телефона, уж, че линията е прекъснала, толкова често се случваше. Но не го направи: може би това беше последният път, в който чуваше гласа на майка си.

— Сънувам — подхвана накрая Самира, — сънувам, че бягам от Сараево. Не се сещам, че е война, но нещо ме кара да бягам. Къщите, улиците, мостовете, уж същите, пък няма никакви хора, пусто е, сякаш всички са умрели или са изчезнали по някаква причина. И всички сгради са сиви, няма нито един цвят, нито едно друго живо същество. И никакви звуци, само някъде в далечината бучи вода.