Аз още броя дните

Минава два през нощта, а в „Трите шишета“ е все така пълно и шумно. Не бях очаквал нощ като тази. Но колкото повече слушах Зоран, толкова по-ясно ми ставаше, че от дълго време съм се стремял точно към тази вечер. Аз и Зоран сме от двете страни на лудостта. С всяка изпита чаша аз изтрезнявам от това, което чувам, с всяка изпита чаша Зоран се напива и се разкрива. Сигурно е ужасно да таиш толкова дълго в себе си нещо, а накрая да дойде един непознат и да го отключи. Няма случайни случайности — то е трябвало да бъде отключено. А тази вечер ключът бях аз.

— Да, бяхме шестима — казва Зоран. — Пищялката, ех, Пищялката! Първият човек, когото открих в този свят, след нашите, а може би и преди тях. Това е първият ми спомен въобще. Пълзя, прехвърлям се през прага и се озовавам на балкона. Блъсва ме юнското слънце, на две и половина съм, а на отсрещната тераса — Пищялката… Като поотраснахме, си го спомням как тичаше около блока и вдигаше невъобразим шум с една панаирджийска пищялка. Беше храбрец — въздъхва. — По време на най-ожесточените бомбардировки, когато ние се крием под масата, пием, псуваме и се молим на Господ едновременно, той изскача навън, разгърдва се, надува оная същата панаирджийска пищялка и крещи: „Тук съм бе, идиоти, тук съм, пичку ви материну, шибани идиоти, не можете да ми затворите устата, а?“. Не бяхме кой знае колко близки приятели, но се засичахме все на важни кръстопътища в тоя живот. Като кандидатствахме след седми клас за гимназията, се паднахме на един чин и изкарахме изпита благодарение на пищовите, дето той ги беше натъпкал по всичките си джобове. В казармата пак се засякохме и се бранехме дружно от старите пушки. И тук, в „Трите шишета“. Беше пройдоха, хаймана, но не хулиган. Баща им ги беше изоставил. В ония времена не се говореше много за разводи, та във входа се твърдеше, че уж заминал по работа в Африка, но така и не се върнал. Майка му се ожени втори път и Пищялката го гледаше баба му. Всъщност той си се гледаше сам. Израсна по улиците, с всичко се оправяше. Четеше много, беше любопитен. Искаше да пише, но не знам, май не му стигна времето. А иначе корав, жилав като дрян. Нищо не можеше да го уязви. Имаше само една слабост: обичаше животните. За хората не милееше така, както за животинките. Видеше ли някой да стреля с прашка по врабците или някой да цели котки и кучета със стрелички с карфица на върха, полудяваше. За едно ударено бездомно куче или котка човек пребиваше. Един ден до старата тухларна някакво коте не знам как се беше озовало на върха на една изоставена подир срутването на сградата метална колона. Тънка колона, от двете страни стърчат също толкова ръждиви стъпала, а на върха — плоска платформа. И там котето мяучи жаловито. Отдолу вече се е събрала тълпа. Но никой нищо не смее да направи, защото колоната — висока колкото шестетажна сграда. По едно време се появи Пищялката. Разбута хората и почна да се катери. Като маймунка. Ръка, крак, ръка, крак, метър след метър. Отдолу всички сме затаили дъх от ужас. Едно грешно движение и се размазваше на бетона долу. Той обаче стигна догоре, взе внимателно котето и слезе. Всички избухнахме в аплодисменти. После това коте се привърза към него. Ходеше подире му като куче. Навсякъде бяха заедно. Една сутрин го намериха отзад желязното бунище отровено. Не стана ясно дали някой нарочно го направи, или то беше яло от отровите за плъхове. Пищялката плака часове наред. Не плака така и за майка си, която се спомина година по-рано, но за котето рева няколко часа.