Ловецът на глави
- Автор: Престън Дъглас, Чайлд Линкълн
- Серия: „Агент Пендъргаст“ #17
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-903-6
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Ловецът на глави». Краткое содержание книги:
След като обува изработените ръчно обувки „Джон Лоб“ и пъха своя тунингован „Колт“, модел 1911 г., в кобура, облича любимото си палто от викуня,ексцентричният специален агент на ФБР Алойшъс Пендъргаст, се присъединява към лейтенант Винсънт Д’Агоста, от Нюйоркското полицейско управление, за да участва в разследване на убийство.
Жертвата е Грейс Озмиян, дъщеря на ИТ-милиардера Антон Озмиян, която е обезглавена. Видна наркоманка и купонджийка, а баща й се ползва със славата на „първокласен мръсник“, така че полицията не може да се оплаче от липсата на заподозрени. Убиецът, на когото лепват прякора Ловеца на глави не се спира: следва адвокат на мафията; двойка, която ограбва хора с проблемни ипотеки и колкото и да е странно, една нигерийка, носителка на Нобеловата награда за мир. Романът е един от най-добрите в поредицата за Пендъргаст. Заплашвани от скрита зад всяка сянка смърт, героите и читателите нямат миг спокойствие.
Д’Агоста с въздишка сгъна „Поуст“ и го пъхна в джоба си, кръстоса ръце и се облегна удобно. Сержант Къри остана прав и запази спокойствие.
Минутите се оказаха не трийсет, а четиресет и пет. Най-накрая един дребен, слаб бруклински тип с брада, хипстърска мека шапка и черна копринена риза дойде да ги вземе. Те минаха на зигзаг през още няколко коридора с все по-елегантни и ненатрапващи се офиси, докато не ги изправиха пред Джонатан Ингмар. Неговият кабинет беше бял и оскъдно обзаведен. Вътре сякаш нямаше никакви електронни устройства с изключение на старомодния телефон, който стоеше на голямото сякаш цял декар писалище. Ингмар беше слаб мъж на петдесетина години с момчешко лице и чорлава руса коса. На лицето му беше изписано обидно весело изражение.
Д’Агоста вече беше бесен и полагаше големи усилия да се контролира. Подразни го, че Пендъргаст изглежда толкова равнодушен, толкова безгрижен въпреки дългото чакане.
— Господа, приемете моите извинения – каза главният изпълнителен директор на „Шарпс & Гънд“, махвайки с добре маникюрираната си ръка, – но денят се оказа твърде напрегнат. – Погледна часовника си. – Мога да ви отделя пет минути.
Д’Агоста включи диктофона и го сложи на масата, след това извади бележника си и го отвори.
— Искаме списък на всички бивши и настоящи служители, които са работили или са имали някакво отношение към охранителната система на Кантучи.
— Съжалявам, лейтенант, но данните за нашите служители са поверителни.
— Тогава ще се наложи да вземем съдебна заповед.
Ингмар разпери ръце.
— Ние, разбира се, ще се подчиним на закона, ако успеете да вземете подобна заповед.
— Вижте, господин Ингмар, очевидно е, че убийството на Кантучи е вътрешна работа – планирана и осъществена от човек, който е работил за вашата фирма и е имал достъп до вашия програмен код. Няма да бъдем доволни, ако си позволите да ни пречите.
— Това са само предположения, лейтенант. Всичко тук е под строг контрол. Моите служители се проверяват както тези на ЦРУ, ако не и повече. Искам да ви уверя, че сте поели по грешна следа. Сигурно разбирате, че охранителна фирма като нашата трябва да внимава с информацията за своите служители?
На Д’Агоста изобщо не му се понрави тонът на мъжа.
— Добре, Ингмар, значи искате да стане по трудния начин? Ако не започнете веднага да ни сътрудничите, ще вземем съдебна заповед и ще поискаме документите на служителите чак от Адам и Ева насам. Освен това ще ви завлечем на „Полис Плаза“ №1, за да ви разпитаме.
Той замълча, дишайки тежко.
Ингмар му отвърна със студен поглед.
— Както обичате. Вашите пет минути изтекоха. Господин Блаунт ще ви изведе.
Ревностният хипстър отпреди малко се появи отново, но сега Пендъргаст, който не беше продумал и сякаш не проявяваше интерес към разговора, се обърна към Д’Агоста:
— Мога ли да видя този брой на „Поуст“?
Д’Агоста му го даде, чудейки се какво цели агентът. Той го разгъна пред Ингмар и го вдигна пред лицето му.
— Сигурно сте чели днешния „Поуст“?
Ингмар грабна вестника с презрение, погледна го и хвърли върху масата.
— Но не сте прочели статията на Брайс Хариман на първа страница.
— Не ме интересува. Блаунт, изведи господата.
— А би трябвало, защото утре на първа страница ще пише за вас и вашата фирма.
Настъпи ледено мълчание. След малко Ингмар заговори:
— Заплашвате да уредите изтичане на информация към пресата?
— Изтичане? Нищо подобно. Точната дума е комюнике. Обществеността настоява да получи информация за убийството на Кантучи. Кметът Делило също е разтревожен. Полицията има задължение към обществеността да я информира за напредъка си. Вие и вашата компания ще бъдете илюстрация за този напредък.
— Какво искате да кажете?
— Водещата хипотеза за това престъпление е, че убиецът е работил във вашата фирма. Вашата фирма. Това лично ви превръща в лице, от което полицията се интересува. Не ви ли харесва определението: лице, от което полицията се интересува? Толкова пълно с мрачни внушения, с неясни намеци, без всъщност да казва каквото и да било.
Д’Агоста стана свидетел как по лицето на Джонатан Ингмар започна да се изписва забележителна и задоволителна промяна. Хладното и арогантно изражение се смени с издуване на вените и почервеняване на кожата.
— Това е чисто очерняне. Ще ви съдя до дупка.
— Ще бъде очерняне само ако не е истина. Всъщност е истина, защото вие наистина сте лице, от което полицията се интересува, особено след вашия капризен отказ да ни сътрудничите. Да не говорим, че ни накарахте да ви чакаме четиресет и пет минути на вашата рецепция в компанията само на семейство Кардашиян!