Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
Турудал се усмихна.
— Успокойте се. Вече не съм толкова опасен, колкото бях, Брис Бедикт. Ако изобщо съм бил опасен.
— Първи консорт. Моля, позволете ми да изразя съчувствието си…
— Благодаря — прекъсна го Турудал. — Не е необходимо. Принцът не беше единственият безразсъден член на кралската фамилия. Скъпата ми кралица беше, редно е да напомним, в първата редица личности, изкусени от тази война срещу Тайст Едур. А и арогантното й обкръжение в края на краищата…
— Вие не бяхте ли в обкръжението й, Първи консорт?
Бризад се усмихна широко.
— Брис Бедикт, толкова много неща в живота ми — тук, в този дворец — могат да се характеризират като изпълняване ролята на обективен наблюдател на държавните дела и домашните напрежения, от които, трябва да се каже, зависи успехът ми. По-скоро зависеше. В това отношение не съм по-различен от своята конкурентка, Първата конкубинка. В края на краищата двамата присъстваме тук като символи. И затова се държахме като такива.
— А сега се оказвате без роля — каза Брис.
— Сега се оказвам още по-обективен като наблюдател, отколкото бях, Финад.
— С цел?
— Е, точно това е въпросът, нали? Без цел. Никаква. Бях забравил какво е да изпитваш такава свобода. Разбирате, че Тайст Едур ще завладеят кралството, нали?
— Преди силите ни бяха разделени, Първи консорт.
— Както и техните, Финад.
Брис го изгледа и се зачуди какво е странното у него — това смътно излъчвано безразличие и още… какво?
— Тя защо искаше тази война, Турудал Бризад?
Първият консорт сви рамене.
— Ледерийският мотив беше, е и винаги ще бъде само един. Обогатяване. Завоеванието — като възможност. Възможността като подкана. Подканата — като справедлива претенция. Справедливата претенция — като нещо предопределено, като съдба. — Нещо мрачно се прокрадна в погледа му. — Съдбата като победа, победата като завоевание, завоеванието като обогатяване. Но никъде в тази съвършена схема няма да намерите идеята за поражение. Всички поражения са временни, грешка в детайла. Поправете детайла и следващия път победата ще е спечелена.
— Докато не възникне ситуация, при която няма втора възможност.
— А бъдещите схолари ще отделят всеки миг от тези дни, ще попълнят списъците си с детайли, подробностите, от които е невъзможно да възникне нито едно обобщение, заплашващо основните възгледи. Изящна парадигма, наистина, съвършеният механизъм, гарантиращ упоритото оцеляване на цяла гмеж от ужасни, брутални убеждения.
— Изглежда, наистина сте постигнали обективност, Турудал Бризад.
— Знаете ли как е рухнала Първата империя, Брис Бедикт? Нямам предвид ревизираните версии, на които възпитателите учат всяко дете. Имам предвид истината. Нашите предци сами са отприщили собственото си унищожение. Благодарение на един ритуал, който се оказал необуздаем, цивилизацията се е разпаднала. Разбира се, в нашата версия онези, които след това са дошли да почистят, са превърнати в агресорите, външната сила, нанесла такова унищожение, че да заличи Първата империя от лицето на света. И още една истина: нашите колонии тук не са били неуязвими за въздействието на този отприщил се ритуал. Макар да сме успели да изтласкаме заплахата, доколкото сме могли, в ледените пустини. Където сме се надявали, че кучите синове ще измрат. Но не са измрели, уви. И сега те се връщат, Брис Бедикт.
— Кои? Тайст Едур? С тях нямаме нищо общо, Турудал…
— Не Тайст Едур, макар че много от тяхната история — техният път на магията в частност — е свързано с поредицата бедствия, стоварили се върху Първата империя. Не, Финад, говоря за техните съюзници, диваците от ледените пустини. Джхеките.
— Интересна история — каза Брис. — Но се боя, че не схващам важността й.
— Предлагам обяснение — каза Първият консорт, отдръпна се от колоната и тръгна към изхода.
— За какво?
Турудал отвърна, без да се обръща:
— За скорошния край на моята обективност, Финад.
Морох Неват наближи портата и забави плувналия си в пяна кон. Това, което доскоро представляваше непроходима бъркотия от колиби и съборетини от двете страни на издигнатия над терена път, беше разчистено и на негово място беше останала само кал, чирепи от счупени грънци и дървени парчетии. От неизброимите бедняшки постройки бяха останали само петна по крепостните стени, по които се бяха подпирали, за да не се срутят.
През последните няколко левги тълпите бежанци на пътя бяха оредели. Морох беше видял сред тях дезертьори и едва бе надвил изкушението да въздаде на страхливците правосъдие на място, но за това щеше да се намери време по-късно.