Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
— Колко дълго смятате да седите тук на пода, Цеда?
— Не е лесно, Финад, никак не е лесно. Боя се, че бездруго чаках твърде дълго. Но ще видим. Ще видим.
— Кога може да ви очаква кралят?
— Уви, не знаем какво да очакваме, нали? Освен няколко явни истини, събрани толкова болезнено от хаоса. Седмото затваряне, ах, нищо добро няма в този обрат на събитията. Вече трябва да тръгваш. Грижи се за брат си, Брис. Грижи се за него.
— За кого от двамата?
Куру Кан — чистеше лещите си — не отвърна.
Брис се обърна и закрачи към вратата. Цеда проговори зад него:
— Финад. Каквото и да направиш, не го убивай.
Брис спря и погледна през рамо.
— Кого?
— Не го убивай. Хайде, върви. Върви, Финад.
Безброй задни улички в Ледерас така и не бяха виждали дневна светлина — тесни, с всевъзможни балкони, тераси и стрехи, образуващи импровизирани покриви. Извиваха се, задръстени от боклуци, царство на плъхове, буболечки и паяци. И на някой немрящ тук-там.
Шурк Елале стоеше в сумрака, както беше стояла през по-голямата част от предната нощ. Улицата се беше разбудила с настъпването на деня, въпреки че тълпите бяха видимо по-потайни и напрегнати от обичайното. Преди две нощи близо до Западната порта бяха избухнали размирици, потушени брутално от войниците на Батальона на търговците. Беше наложен комендантски час и низшите касти като че ли буквално бяха изчезнали от града — повод за объркване и смътно безпокойство.
Почти точно пред нея, от другата страна, имаше странична служебна врата към имението на Джерун Еберикт. Финадът не обичаше церемониите при завръщанията си. Не беше въпрос на скромност. По-съществено обаче бе, че близо до официалния вход имаше безброй позиции, удобни за опит за убийство.
Тъй или иначе, имаше известно раздвижване, подсказващо, че Джерун скоро ще се появи. Телохранителите, които се изсипаха на улицата, бяха първото предизвестие за скорошното пристигане на Финада. Щом се пръснаха да огледат района, Шурк се дръпна назад и се сля с тъмните сенки. Телохранителите заеха отбранителни позиции около страничната врата и зачакаха. След това се появи офицерът им, подмина ги, отключи вратата и я бутна навътре — видя се тесен проход към огрения от слънцето двор. Изведнъж гражданите наоколо оредяха, разпръснати сякаш по някакъв предварително уговорен сигнал, и в полезрението на Шурк останаха само мъжете от охраната.
— Не ме карайте да се смея — изсумтя тя.
След това пред очите й се появи самият Джерун Еберикт, отпуснал едната си ръка на меча на лявото си бедро. Не спря, а продължи направо по прохода. Охраната се изсипа вътре след него. Офицерът влезе последен и затръшна вратата.
Шурк отиде до една ръждясала стълба, повече или по-малко закрепена за стената на сградата вдясно от нея. Заизкачва се, без да обръща внимание на скърцащите разхлабени скоби, и се покатери на покрива. Запълзя по стръмния скат — опипваше предпазливо сивите каменни плочи, преди да намести тежестта си — и стигна билото. Най-сетне можеше да види предния вход на къщата и част от двора.
Джерун Еберикт стоеше пред входната врата и слушаше капитана на домашната си гвардия — той му обясняваше нещо, като подчертаваше думите си с объркани жестове.
Докладът му бе прекъснат — дясната ръка на Джерун се изпъна и го стисна за гърлото.
Дори от това разстояние Шурк видя как лицето му потъмня до любопитен оттенък на синьото.
Разбира се, никой човек поне с капка кураж нямаше да изтърпи такова отношение, тъй че тя не се изненада, когато капитанът измъкна от колана си нож.
Джерун обаче беше чакал точно това и вече държеше своя нож: заби го отдолу нагоре под ключицата на капитана и го натисна до дръжката.
Офицерът омекна. Финадът пусна гърлото му и го изгледа как се строполява на каменните плочи.
— Само пари, Джерун — измърмори Шурк. — И един брат, когото си убил отдавна. Несдържаността ти е ужасяваща… за другите ти слуги. Колкото до мен, тя е само потвърждение на всичките ми подозрения.
Щеше да последва кървава баня — ако не тази нощ, то следващата. Безбройните шпиони и доносници в града — онези, които бяха останали — щяха да се размърдат и големият лов на крадеца — да започне.
Твърде неприятно.
Богатството на Джерун беше платило извеждането на градската беднотия, което означаваше, че повечето жертви ще са ледерии вместо нереки, тартенали и фареди. Всъщност може би щеше да му е трудно да си намери жертви. Освен това имаше и война и Джерун като нищо можеше да се окаже зает с други неща. Много скоро този човек щеше да се побърка от яд.
Джерун нахлу бесен в къщата си. Охраната унило се затътри след него. Шурк ги изчака да влязат, после се хлъзна надолу по покрива до ръба.