Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
— Куралд какво? Кенил кой? Впрочем, кой ги шепне всички тези слухове?
— А, това ме води до третата ми група наблюдения. Свързана с мъртвите.
— С мъртвите. Естествено. С кого другиго. Продължи, моля.
— Този субконтинент, областта от земите на Тайст Едур до Севера, Блуроуз и Оул’д’ан на изток и Дисент и Д’алибан на юг — е доста особен район, господарю, и е бил такъв от, хм, най-ранни времена. В него няма, ъъъ, пътища. За мъртвите, искам да кажа. За духовете им.
— Не те разбирам съвсем, Бъг — каза Техол, стана от клатещия се креват и закрачи по покрива. Погледът на телохранителя го проследи. — Мъртвите са си мъртви. Призраците се мотаят, защото няма къде да идат, а и бездруго не са много склонни да обикалят насам-натам да разглеждат забележителности. За какви пътища ми говориш?
— Към онова, което може да се нарече Крепостта на мъртвите.
— Няма никаква Крепост на мъртвите.
— И тъкмо това е толкова… необичайно. Би трябвало да има. Открай време. Обитателите на Коланс например включват в пантеона си някой си Господар на смъртта. Нещо подобно се наблюдава и в кралството Болкандо…
— Кралството Болкандо? Бъг, никой нищо не знае за кралство Болкандо. Нито иска да знае. Започваш да ме тревожиш с широтата на знанията си, драги. Освен ако не си измисляш всичко това, разбира се.
— Точно така, господарю. Да продължа. Нямаше никаква Крепост на мъртвите. Някога е съществувала. В смисъл, първоначалната колода на Плочките на крепостите от Първата империя е съдържала такава. Както и много други Крепости, всички от които една по една са били премахвани. Наистина щеше да е хубаво, ако някой схолар бе насочил вниманието си към това странно съкращаване. Ходът на времето би трябвало да усложнява една култура, не да я опростява, освен ако някакъв ужасен срив не е предизвикал упадък, но единствената травма, преживяна от Ледер, е свързана с падането на Първата империя и последвалата изолация на тези колонии. По онова време е имало известен упадък, довел до краткотраен период на независими градове-държави. А след това са дошли войните с племената на югоизток от Крин и с атавистичните андийски останки в Блуроуз. Но всичко това не е било смущаващо за културата. Вероятно защото Крепостта на мъртвите не е могла да се изяви тук. Тъй или иначе, затварянето на пътищата за мъртвите вече е било факт, замръзнал в самата почва на тази религия. Още по-лошото е, че всичко е станало случайно…
— Почакай, Бъг. Вече наистина имам няколко уместни въпроса.
— Въпросите ти винаги са уместни, господарю.
— Знам, но тези са особено уместни.
— Повече от обикновено ли?
— Да не би да намекваш, че обичайната ми уместност е по-малко уместна, Бъг?
— Разбира се, че не, господарю. Та докъде бях стигнал? О, да, случайното обстоятелство. В по-ранните текстове — онези, които са дошли с ледериите от Първата империя — се среща упоменаване за някаква раса, наречена Джагът…
— Хайде бе! Говориш на човек, чиято глава е пълна до пръсване с класическо образование, Бъг. Никога не съм чувал за тези Джагът.
— Е, споменати са веднъж, макар и не точно с името им.
— Ха, знаех си! Не се опитвай да ми въртиш номера.
— Прощавай, господарю. Тъй или иначе, казано най-точно, Джагът са представени от онези грубовати и доста стилизирани изображения, които се виждат по плочките на Крепостта на Лед…
— Ония приличащи на жаби дребосъци?
— Оцеляла е само зелената кожа, уви. В действителност Джагът са били доста високи и ни най-малко не са приличали на жаби. Работата е, че те проявяват магията си с лед и студ. До ден-днешен е обичайно да се смята, че в природата има само четири основни елемента: Въздух, Земя, Огън и Вода. Абсолютна глупост, разбира се.
— Разбира се.
— Освен тях има също така Светлина, Мрак, Сянка, Живот, Смърт и Лед. Би могло да има и повече, но да не издребняваме. Това, на което наблягам, господарю, е, че преди много време Джагът са направили нещо на тази земя. Запечатали са я, образно казано. С помощта на особен вид магия. Последиците се оказали дълбоки.
— Задръстили са пътищата на мъртвите със сняг като планински проход зиме?
— Нещо такова, да.
— И затова мъртвите се шляят в Ледер? Призраци, сенки и хора като Шурк Елале и Кетъл.
— Точно така. Но всичко това се променя.
Техол спря и го изгледа.