Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
— За жалост. Обща де.
— Хайде, смъквай дрехите. Все едно, сигурна съм, че няма да трае дълго.
Улицата беше почти пуста и Морох Неват успя да стигне бързо до стария дворец. Конят му сигурно така и нямаше да може да се възстанови напълно след дългия изнурителен път от Високи форт. Беше чул, че в двореца има конегледач от Блуроуз — можел да изцерява коне. Ако му останеше време, можеше и да го потърси.
Някой излезе на улицата пред него. Морох го позна и дръпна юздите.
— Турудал Бризад.
— Финад. Едва ви познах.
— Не сте единственият, Първи консорт. Тръгнал съм да докладвам на Преда.
— Ще я намерите в тронната зала. Финад, може би скоро ще ми потрябвате.
Морох се намръщи.
— За какво?
Бризад се усмихна.
— В частност заради дарбата ви с меча.
— Кого искате да убия? Някой разгневен съпруг или ядосана съпруга? Мисля, че Джерун Еберикт ще ви е по-полезен за такива неща.
— Де да беше толкова просто, Финад. В идеалния случай щях да се обърна към Брис Бедикт, но него го чакат други задачи…
— Мен също.
— Преда ще ви зачисли към охраната на кралския двор и…
— Това е работа на Кралския защитник.
— Да. Което означава, че ще разполагате със свободно време.
Морох се намръщи още повече.
— Възнамерявам да придружа Преда, когато тръгне на бой, Първи консорт.
Турудал въздъхна.
— Вече не разчитат на вас, Финад. Не успяхте да опазите принца и кралицата. Щеше да е за предпочитане, ако бяхте загинали в сражението при Високи форт.
— Ранен бях. Откъснат от поверениците ми. Не можах дори да ги намеря, когато се разгоря битката…
— Трагично, Финад. Но всяко зло за добро. Това, което ви предлагам, е възможност за изкупление — такова, че името ви да бъде увековечено в историята. Сигурен съм, че ничие друго предложение не може да се сравни с моето, Морох Неват.
Финадът го изгледа мълчаливо. Турудал винаги го караше да настръхва. Твърде хлъзгав беше, напарфюмиран. Прекалено самодоволен. А сега — повече от всякога.
— Нищо не можете да ми предложите…
— Финад, искам да убиете един бог.
Морох сви презрително устни. Турудал Бризад се усмихна.
— Богът на джхеките, Финад. Къде можете да намерите този бог ли? Ами тук, в града. Чака да дойдат неговите поклонници-диваци.
— Откъде знаете?
— Убийте бога, Морох Неват, и Тайст Едур ще загубят съюзниците си.
— Ще поговорим за това друг път — изръмжа Неват. — Трябва да тръгвам.
— Разбира се. Между другото имате съчувствието ми. Зная, че не сте могли нищо да направите, за да спасите Квилас или Джанал…
— Спестете си съчувствията, Първи консорт.
Морох рязко подкара коня и Турудал Бризад трябваше да се дръпне, за да не го стъпче.
Кетъл се бе присвила пред вратата на кулата. Трепереше, опряла брадичка на коленете си и с наведена глава.
— Дете?
— Върви си.
Бъг клекна до нея.
— Много ли е зле?
— Гладна съм. Боли ме корем. Ухапаното щипе.
— Значи си жива. — Тя кимна. — А ти се ще да си умряла. — Главичката й кимна отново. — Трябва да ти намерим някакви дрехи. Храна и вода. Трябва да ти намерим подслон — не можеш да стоиш повече тук.
— Трябва! Той се нуждае от помощта ми!
Бъг се изправи.
— Мисля да пообиколя.
— Недей. Опасно е.
— Ще се оправя, дете. Не се тревожи за дядо си Бъг. После се връщам и двамата с теб отиваме на Долните пазари.
Чак сега тя вдигна глава и го погледна. Очите й бяха зачервени — очи на сто години.
— Нямам пари.
— И аз — каза усмихнато Бъг. — Но много хора ми дължат.
Остави я и закрачи из двора. Земята под сандалите му беше гореща. Повечето насекоми бяха измрели или се бяха превърнали в пеперуди и бяха излетели, черупките им пращяха под стъпалата му. Криви корени се бяха показали над повърхността, нацепени и олющени. Мяркаха се зацапани с влажна пръст кости, парчета от череп, дълги кокали и тук-там — грамадни прешлени. Накъдето и да се обърнеше — останки от порутени гробни могили.
Толкова история се беше загубила, унищожена под тази димяща земя. И толкова по-добре, след като повечето от тази история бе неприятна. За жалост бяха останали няколко стари кошмара. Най-лошите всъщност.
А един от тях се беше заклел да помага. Срещу другите.
Положението не обещаваше нищо добро.
„Странник е дошъл при нас.“
Той спря и се намръщи.
— Кой говори?
„Братята ми те приветстват. Аз те приветствам. Приближи се. Подай си ръката, изтегли ни навън. Наградата ти ще е вечна.“
— Както и съжалението. Не. Не мога да ти се подчиня, Тоблакай.
„Преминал си границата, страннико. Много е късно. С твоята помощ ние ще…“