Мечът на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: Шаннара #1
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елмира Димова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мечът на Шанара». Краткое содержание книги:
Господарят на Магиите и Носителите на Черепи са носители на могъщо зло и се опитват да превземат този свят.
Срещу тях застава Ший — последният оцелял наследник на рода Шанара. За да успее, трябва с цената на всичко да открие легендарния Меч на Шанара…
Застанали с гръб един към друг, джуджето и планинецът се биеха като полудели. Навсякъде около тях лежаха мъртви и умиращи. И двамата бяха покрити с многобройни рани, но не изпитваха болка. Два пъти Мениън се подхлъзна на окървавения под и падна. И двата пъти Хендъл отблъскваше нападателите, докато планинецът се изправи. Само петима от вражеските стражи все още бяха на крака, но Хендъл и Мениън бяха изчерпали силите си почти до краен предел. Започнали бяха да се бият съвсем механично. Телата им бяха потънали р кръв и пот, а ръцете и краката им тежаха като олово и бяха станали безчувствени. Сякаш внезапно дошъл на себе си, ужасеният Стенмин се втурна към края на тъмницата и започна да вика за помощ. Принцът на Лий реагира незабавно. С последен прилив на енергия той се втурна към двама от нападателите си и ги претърколи на пода. Трети се опита да го спре, но атакуващият планинец заби меча си до дръжката в тялото на мъжа, без да го извади. Грабна паднала пика, нахвърли се срещу свилия се мистик и му нанесе страхотен удар с огромното оръжие. Слабото тяло на Стенмин се строполи на каменния под. Тогава Мениън сграбчи каменния капак за краищата и го затегли с последни сили.
Стори му се, че камъкът е прикован за каменния под. Изобщо не се помръдна. Някъде далеч под него шумът от удар на метал върху камък спря. Дочу се трополене на обути в ботуши крака, които тичаха към отвора на пода. Мениън имаше на разположение само няколко секунди. Ако стигнеха до стълбите, с него беше свършено. Раненият мъж напрегна всичките си сили, за да вдигне масивната каменна плоча. Този път тя поддаде. Планинецът изпъшка от огромното напрежение, надигна се и най-после огромният капак се стовари с невероятен шум в отвора. С изтръпнали потни ръце, Мениън прекара веригата през халките и я стегна с железен прът. Изходът беше затворен. Ако войниците на Северната армия се опитат да влязат оттук, те ще трябва да си пробият път през няколко фута от камък и желязо. — Мениън.
Гласът на човека, произнесъл името му, прозвуча дрезгаво и хриптящо във внезапно настъпилата тишина. Планинецът беше застанал на ръце и колене. Опипа бързо пода и ръката му попадна на изпуснат меч. Вдигна нараненото си лице и огледа покритото с безразборно скупчени мъртви тела помещение. Някои бяха застинали безжизнено в смъртта, други се гърчеха в последна агония. В един момент принцът на Лий забеляза приятеля си. Джуджето стоеше с гръб към стената близо до най-долната част на стълбата на мазето. Едната му ръка все още стискаше здраво огромния боздуган. Всичко около него беше покрито с мъртви тела. Всичките ги беше избил. Никой не беше успял да се спаси. За миг суровите му очи срещнаха очите на Мениън и планинецът си спомни първата им среща в низините зад Черните дъбове. Това беше предишният Хендъл — мълчалив, мрачен, все така изобретателен и смел. После боздуганът му се изплъзна от ръката, а той извърна очи. Пусна дълбока въздишка и тялото му с отпусна бавно, безжизнено в смъртта, която най-после го беше настигнала.
Хендъл! Името прониза потресеното му, невярващо съзнание, докато се мъчеше вдървено да се изправи на крака. Най-после се надигна, олюлявайки се. Зачервените му очи се напълниха със сълзи, които рукнаха по нараненото му лице. Със сковани крака тръгна през безжизнените тела на убитите врагове. Задушаваше се от необуздана ярост и безпомощност. Смътно усещаше, че някъде зад него Стенмин отново идваше в съзнание. Стигна до джуджето, коленичи до него и нежно притисна отпуснатото му тяло до гърдите си. Колко пъти Хендъл му беше спасявал живота. Колко пъти беше спасявал живота на всички тях, а сега…! Престана да мисли. Не можеше да мисли. Можеше само да плаче. Сякаш всичко вътре в него се разкъсваше.
Стенмин бавно се надигна на едно коляно и огледа с невиждащи очи хаоса от преплетени трупове в избата. Хората му бяха избити до един, каменният капак залостен с верига, и… В изтръпналото му от болка тяло се надигна страх. Един от натрапниците беше още жив — планинецът! Ах как мразеше този човек! Как само го мразеше! За миг си помисли да го убие, но страхът го заля с нова сила и внезапно една единствена мисъл сграбчи съзнанието му — да се спасява. Да бяга, за да може да оживее! Имаше един единствен начин — да се изкачи по стълбите край застаналия на колене мъж и да се измъкне през отворената врата на мазето. Стана и се запромъква през касапницата към неохраняваните стълби.