Мечът на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: Шаннара #1
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елмира Димова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мечът на Шанара». Краткое содержание книги:
Господарят на Магиите и Носителите на Черепи са носители на могъщо зло и се опитват да превземат този свят.
Срещу тях застава Ший — последният оцелял наследник на рода Шанара. За да успее, трябва с цената на всичко да открие легендарния Меч на Шанара…
— Градът е обсаден и наблюдаван. — Гласът на Ивънтайн проряза сгъстяващия се мрак. — Изключително трудно ще бъде да се премине край линиите на врага, за да се предаде съобщение на Балинор. Но ти си прав, Джон Лин. Той трябва да разбере, че не сме го забравили.
— Не разполагаме с достатъчно сили, които да се врежат в редиците им и да стигнат до Тирзис. Те са недостатъчни дори за удар в тила на армията на Северната земя — отбеляза замислено приятелят му. — Но… — Хвърли бърз поглед на обсадните кули, които стояха изоставени в равнините под тях.
— Един малък жест ще бъде добре дошъл — завърши многозначително кралят.
Още не беше станало полунощ, когато повикаха Балинор при наблюдателната кула над вратите на града. Минути по-късно той стоеше безмълвен върху укрепленията в компанията на Хендъл, Мениън, Дюрън и Дейъл и наблюдаваше хаоса, в който беше изпаднал полуразсъненият лагер на врага В тила му трите огромни обсадни кули се бяха превърнали в горяща клада, подпалила тревата на мили разстояние. Обезумелите войници на Северната земя търчаха като луди около кулите и се мъчеха да ограничат огъня. Очевидно беше, че нашественикът изобщо не беше очаквал подобно нещо. Балинор погледна другите и се усмихна под мустак. Значи помощта не беше чак толкова далеч.
Зората на третия ден пристигна с враждебна тишина и увисна като покров над земята на Калахорн и над армиите на Севера и Юга. Нямаше го мощното биене на барабаните на гномите, нямаше ги приглушените удари на обути в ботуши маршируващи крака и оглушителните бойни викове. Далеч на изток слънцето изгря огненочервено и блясъкът му се разля в отиващата си нощ като кръв. Плътна мараня закри облятото в роса лице на земята. Нищо не помръдваше, не се чуваше абсолютно никакъв звук. По стените на Тирзис войниците на Граничния легион чакаха изнервени и се взираха в мрака, за да открият врага.
Балинор командваше централния участък на Външната стена. Гинисън беше поел командването на дясната, а Месал ин на лявата част. Джанъс Сенпър отново командваше градския гарнизон и резервите. Мениън, Хендъл и братята елфи стояха мълчаливо до Балинор и трепереха в студеното ранно утро. Почти не бяха почивали, но се чувстваха бодри и удивително спокойни. През изминалите двадесет и четири часа те бяха приели безропотно положението си. Видели бяха смъртта на хиляди мъже и в сравнение с ужасната сеч, на която беше подложена тази древна земя, собственият им живот започна да им се струва незначителен, но и ужасно ценен. Затревените площи под града бяха изпотъпкани и изкоренени, а земята напоена с кръв и покрита със смърт. Нищо друго не можеше да се очаква в бъдеще, освен същото и още и още смърт, докато едната от двете армии не бъде разгромена. Всички защитници на Тирзис бяха забравили критериите си за добро и лоша Единствено думата оцеляване имаше смисъл в момента. Войната се беше превърнала в автоматичен рефлекс, който вече сам по себе си се беше превърнал в извинение за действията на мъжете.
Сутрешното слънце стана още по-кървавочервено и фигурите на мъжете и конете се откроиха по-ясно, когато армията на Северната страна отново се появи като мъглявина от старателно подредени бойни единици, разпръснати по, цялата шир на бойното поле от предишния ден — от отбранителните позиции на отвесната скала до обгорените греди на двете паднали обсадни кули. Никой не помръдваше. Никой не говореше. Всички просто чакаха. Хендъл се досети какво става и подсвирна припряно на Балинор. Командващият Легиона бързо изпрати вестоносци край стените, които да предупредят подчинените му какво се очаква. Те трябваше да се постараят войниците им да запазят спокойствие.
Мениън тъкмо се канеше да полита какво става, когато изведнъж по скалата точно под градските врати настъпи раздвижване. Един брониран воин се появи бавно от здрача и се изправи, опънат като струна, пред огромната стена. В едната си ръка държеше дълъг кол с привързан на върха му червен плат. С бавни решителни движения, той заби пръта в земята, отстъпи тържествено, обърна се и се върна на мястото си в редиците. Отново настъпи гробна тишина. Из равнините се разнесе провлечен вой на рог, който прозвуча като оплакване на мъртвец — един път, втори път, трети път. После отново настъпи тишина.