Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
В първата ферма двете жени в отделението разглобиха една рамка за сушене на кожи и приспособиха половин дузина груби пики от прътите й, всяка дълга бой и половина. Нарязаха напряко наострените, втвърдени на огън върхове и сега те бяха с дебели зъбци. Всеки връх беше намазан с кръвта на коняря и близките му, за да се подпечата готовността за възмездие.
Яздиха цяла нощ — спряха на четири пъти, колкото да отдъхнат конете, но освен нея всички успяха да поспят по четвърт камбана време — войнишки талант, който Серен така и не можеше да усвои. Когато небето на изток избледня и мъглата в низините побеля, клепачите й вече се слепваха. Бяха подминали един бежански лагер и една старица им каза, че разбойниците ги били настигнали и ограбили всичко ценно, а и отвлекли две момичета и майка им.
Най-сетне видяха мародерите. Фургонът беше в центъра на издигнатия път, двата вола, които го теглеха, бяха под един дебел дъб от южната страна. От едното колело бяха изпънати три вериги, в краищата им се бяха свили да спят три дребни фигурки. Гаснещите въглени в голямото огнище оттатък фургона още димяха.
Бойците от Пурпурната гвардия спряха да огледат разбойниците.
— Всички спят — подхвърли една от жените.
— Тези коне не са достатъчно обучени за атака — каза Лоста. — Тръгваме четири — едно — четири. Ти ще си едното, Аквитор. И стой плътно зад предните ездачи.
Тя кимна. Бяха й дали меч и знаеше как да борави с него. Но все пак атаката щеше да е с пики.
Войниците стегнаха шлемовете си, навлякоха металните ръкавици и стиснаха пиките. Серен извади меча си.
— Добре — каза Лоста. — Корло, държиш ги заспали, докато не приближим на трийсет разтега. Тогава ги събуждаш бързо и панически.
— Ясно, Вречен. Отдавна беше, а?
— Искате ли някой от тях жив, сър? — попита Хафпек.
— Не.
Лоста, с Хафпек от лявата му страна и двете жени отдясно, оформиха първия ред. От ходом — в лек тръс. Петдесет разтега и все още никой от мародерите не се беше размърдал. Серен хвърли поглед през рамо към Корло. Той й се усмихна, вдигна ръка и зашава във въздуха с пръсти.
Трите пленнички се надигнаха стреснато и бързо се шмугнаха под фургона.
Пиките се наведоха към земята и конете препуснаха в галоп.
Изведнъж спящите се размърдаха. Наскачаха и се разкрещяха.
Първият ред се раздвои да заобиколи фургона. Като видя блесналите ококорени очи под фургона, Серен изви рязко наляво. След миг се озова до високите колелета.
Четири пики отпред намериха целите си — три пронизаха в гръб опиталите се да побягнат мъже.
Някакъв мъж скочи към Серен и тя замахна с меча, посече го в рамото и той се олюля и рухна сред фонтан от кръв. Серен изруга заради непохватния удар, надигна се и се изправи на стремената.
Първите четирима от Пурпурната гвардия бяха забавили конете и вече вадеха мечовете си. Вторият ред зад Серен се бе развърнал да догони жертвите, пръснали се в канавките от двете страни на пътя. Започнаха да избиват мародерите хладнокръвно и методично.
Някакво копие замахна към Серен от дясната й страна. Тя го отби и се извъртя, щом конят я понесе напред. Мечът й изкънтя, щом се натресе в шлема, тя дръпна силно и го смъкна от главата на мъжа. Шлемът заподскача по пътя, оплискан с кръв и хлътнал от едната страна.
За миг зърна Лоста на десетина крачки напред. Убиваше с ужасяваща лекота — едната му ръка стискаше юздите и водеше коня, а мечът му свистеше в сеещ смърт танц.
Някой се хвърли към нея, пак отдясно, тежестта му я дръпна надолу. Серен извика от болка, усети как се смъква от седлото…
Брадато разкривено в гримаса лице налетя към нея, сякаш искаше да й лепне гнусна целувка. После чертите му се отпуснаха. Кръв изпълни очите му. Жилите на слепоочията му се пръснаха на сини петна, разцъфтели под кожата. Още кръв швирна от ноздрите му. Ръцете му я пуснаха, мъжът залитна назад и рухна.
Корло — държеше дълъг нож с тънко острие — застана до нея.
— Хайде вдигни се, момиче! Подпри се на рамото ми…
Без да пуска меча, тя се подпря на него и се изправи.
— Благодаря, Корло…
— Хайде спри се, момиче, почти свършихме.
Серен се огледа. Трима гвардейци бяха слезли от конете, Лоста също. Крачеха между ранените и ги доубиваха с мечовете си.
— Онзи… какво стана с него? — успя да попита Серен.
— Сварих му мозъка, Аквитор. Мръсно е, знам, но Вреченият каза да те опазя.
Тя го зяпна.
— Що за магия го прави това?
— Може да ти кажа някой път. Кучият му син много се доближи с онова копие.