Черепният трон
- Автор: Бретт Питер В.
- Серия: Демонски цикъл #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Черепният трон». Краткое содержание книги:
Водата беше тъмна, цялата ѝ магия се извличаше от корабните защити, но под повърхността ѝ Абан можеше да види сиянието на демоните, привлечени от суматохата. Те кръжаха отдолу, образувайки водовъртежи, и дебнеха за някоя пролука сред защитите, през която да издърпат целия кораб в прегръдката на Ний.
Вражеските стрелци вземаха много жертви на доковете и брега. Демоноогънят се беше прехвърлил навътре в сушата — чините не искаха да унищожават доковете. Стрелците им пълнеха кошниците на прашките с камъни с размерите на човешки юмрук и ги изстрелваха срещу крепостите, воините и машините. Скорпионите добавяха точните си удари към хаоса, поваляйки стрелци и кай веднага щом се покажеха от укритията си.
И към всичко това се прибавяше изпепеляващият огън откъм Възвишението на Колан.
— Няма да издържат — каза Кхеват, сочейки към малките бързоходни лодки, движещи се зад баража, които можеше да бъдат забелязани само в светлината на защитите и пожарите. — Чините ще ги смажат, щом стоварят войниците си на сушата.
— Ако ги стоварят, почитаеми дама — каза Абан.
До тях се появи Асави и погледна към езерото. Абан се престори, че наглася лещите си, и я погледна за миг през тях. Както беше очаквал, бижутата ѝ сияеха ярко от магията в тях, особено защитените монети над веждите ѝ. Несъмнено тя виждаше в тъмното също толкова добре, колкото и той.
— Остави войната на истинските мъже, кхафите — каза Кхеват. — Изучавал съм завоеванията на Каджи още преди баща ти да започне да носи бидо. Дал’шарумите не могат да направят нищо, за да попречат на чините да стоварят войниците си на сушата. Ще трябва да ги победят там.
Абан се отказа да спори и насочи лещите си на юг, като най-после успя да открие онова, което търсеше. Малката му флотилия, която се приближаваше бързо откъм укритието си, едва се виждаше в тъмната вода и оставаше незабелязана от противника.
Главният кораб беше „Копието на Еверам“, командван от строеви офицер Керан и с екипаж, съставен изцяло от Стотицата на Абан; това беше бърза галера с по двайсет гребла от двете страни и квадратни платна, които почти винаги улавяха вятъра. Но черните платна бяха свити и корабът летеше като стрела към вражеската флота, тласкан напред единствено от греблата. На носа и кърмата нямаше прашки, само специално конструирани скорпиони и много, много мъже.
Следваха я още два кораба и двайсетина по-малки съда — на тях не бяха монтирани нито прашки, нито скорпиони; бяха претъпкани с шаруми.
Абан извади втори защитен далекоглед, от неговите евтини копия, който обаче вършеше достатъчно добра работа. Искаше старият му учител да види това.
— Прав сте, дама, да не смятате дал’шарумите за способни да спрат врага. Наблюдавайте сега как моите кха’шаруми правят онова, което те не могат.
Кхеват изглеждаше изпълнен със съмнения, но насочи далекогледа към посоченото от Абан място.
— Нашите пленени кораби. И какво? Шепа лодки не могат да потопят цяла флотилия.
— Да ги потопят? — Абан изцъка с език. — Каква е ползата от това? Ако искаме да спечелим тази война, дама, вражеската флота трябва да стане наша.
Миг по-късно корабът на Керан навлезе в обхвата на голяма лактънска галера, елегантен съд с големи триъгълни платна и широка палуба, запълнена с оръжия от двете страни.
Красиянците изстреляха големи жила с шипове, които се забиха в корпуса на вражеския съд. Изопнатите въжета бяха прикрепени към масивни макари; мускулести роби чини завъртяха ръчките им, придърпвайки двата кораба един към друг.
Преди лактънците да се усетят какво става, ловките кха’шарумски наблюдатели вече тичаха по изопнатите въжета с бързината, с която ний’шарумите тичаха по стените в Лабиринта. Те не носеха щитове, но бяха привързали по дузина метателни копия към гърбовете си и когато между двата кораба бяха спуснати дъските, най-големите опасности вече бяха елиминирани.
За няколко минути воините на Абан прочистиха палубата. Той съзря сред тях Керан, който се забелязваше лесно заради изкуствения му крак. Офицерът убиваше с деловитост, която би уплашила Абан, ако не виждаше аурата му. Кхафитът не можеше да разчита сърцата както Ахман или дамаджата, но около мъжа сияеше гордостта от победата.
„Видя ли, офицер? — помисли си Абан. — Върнах ти всичко, което загуби.“
Когато палубата беше прочистена и корабът падна изцяло в ръцете на Стотицата, на борда бяха стоварени мендингите, които се затичаха, за да поемат чинските оръжия. Оставиха минимален екипаж и Керан скочи обратно на борда на „Копието на Еверам“, докато режеха въжетата, свързващи двата кораба.