Пръстът, който те сочи [bg]

Трета глава

Но аз избързвам. Нетърпението ми да предам всичко на хартия означава, че се налага да пропусна много съществени подробности; би трябвало да отмеря фактите, та читателят ясно да различи хода на събитията. Така според мен трябва да подхожда добрият историк. Знам какво казват философите: че целта на историята е да илюстрира най-благородните дела на велики хора, да дава примери за подражание на днешното далеч по-недостойно поколение, но аз съм убеден, че великите хора и благородните дела нямат нужда от чужда помощ и когато биват разгледани отблизо, малко от тях се оказват чак толкова велики и благородни. Подобна гледна точка за историята е оспорвана. Теолозите ни размахват пръст и твърдят, че предназначението на историята е единствено да разкрие чудесния Божи промисъл, когато Той се намесва в хорските дела. Този постулат също ми се вижда съмнителен, поне по начина, по който е упражняван. Дали Неговият план наистина се разкрива в законите на крале, в действията на политици и в проповедите на епископи? Дали можем лесно да повярваме, че такива лъжци, зверове и лицемери са Неговите избрани оръдия? Не съм на това мнение; не извличаме поука от политиката на цар Ирод, а издирваме казаното от най-нископоставения сред поданиците му, неспоменат никъде по страниците на историята. Прелистете трудовете на Светоний и Агрикола, четете Плиний, Квинтилиан, Плутарх и Йосиф и ще видите, че най-великото събитие от всички, най-важното, случило се в цялата история на света, напълно им е убягнало при все цялата им мъдрост и ученост. По времето на Веспасиан (както казва лорд Бейкън) е имало пророчество, че човек, произхождащ от Юдея, ще управлява света; ясно се подразбира нашият Спасител, но Тацит (в неговата „История“) има предвид единствено самия Веспасиан.

Освен това задачата ми на историк е да представя истината и ако разкажа за онези дни в приетата форма — причини, изложение, обобщение и поука, — със сигурност бих обрисувал странна картина на времето, през което това се случи. Все пак през тази годиш — 1663 — кралят за малко не бе свален от трона, хиляди сектанти бяха хвърлени в затворите, ехото от войната се чуваше над Северно море и първите предвестници на Големия пожар и Голямата чума вече се появяваха из страната под формата на странни и плашещи събития. Редно ли е всичко това да бъде пратено на заден план, или да се разглежда само като фон, на който се разигра смъртта на Гроув, сякаш това е най-важното събитие? Или пък трябва да игнорирам кончината на горкия човек и всичко, което тя повлече след себе си в града ни, защото интригите на царедворците, които ни доведоха до война през следващата година и за малко отново не хвърлиха страната в граждански междуособици и смут, са далеч по-важни?