![Пръстът, който те сочи [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/4/4/7/prstt-kojto-te-sochi-bg-download.jpg)
Пръстът, който те сочи [bg]
- Автор: Пирс Йен
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Orange Books
- ISBN: 978-619-171-049-2
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Исторические детективы
Электронная книга - «Пръстът, който те сочи [bg]». Краткое содержание книги:
Прецизно проучен и брилянтно измислен… внушителен труд. Sunday Telegraph
— Погледнете — казах. — Помните ли го? Петнайсет години беше един от избраниците, преследваше роялистите и ръкопляскаше на фанатиците. А сега е един от най-верните поданици на краля.
— Скоро ще се лиши от всичките си длъжности, както му се и пада. Позволете му да се помотае малко в преддверието на бедите си.
— Така ли мислите? Аз не съм сигурен. Той е от онези, които винаги успяват да излязат сухи от водата.
— Ама че сте черноглед, Уд! — ухили се Лоуър. — Днес е най-великият ден в историята, а вие стърчите с тази кисела физиономия. Да идем да пийнем по чаша вино и да забравим за това. Или току-виж някой ви помислил за таен анабаптист.
Изпих една чаша, после още една и още една. Накрая Лоуър и останалите се изгубиха някъде, а аз не си направих труда да ги търся. Безгрижното им веселие ми навяваше тъга. Без да бързам, се върнах в Карфакс и това се оказа съдбовна стъпка. Когато стигнах там и съвсем сам застанах да изпия чаша вино, чух смях от странична улица — съвсем нормално за такава вечер, само че в този звучеше непогрешимо заплашителна нотка. Със събудено любопитство надникнах към пряката и видях неколцина млади хаймани, застанали в полукръг до стена. Хилеха се и подвикваха и очаквах да видя в центъра на групичката някой шарлатанин или кукловод, който не е успял да удовлетвори публиката си. Ала беше Сара с разрошена коса и диво святкащи очи, беше се притиснала към стената, а те безмилостно я обсипваха с хули. Уличница, така я нарекоха. Копеле на предател. Изчадие на вещица.
Малко по малко все повече се разгорещяваха, с всеки вик я наближаваха и приближаваха границата, в която думите щяха да отстъпят пред реално нападение. Тя ме видя, погледите ни се срещнаха, но в нейния нямаше молба, понасяше си изпитанието в самота, сякаш без дори да чува мръсотиите, насочени към нея. Може да не искаше помощ, но аз знаех, че има нужда от такава, знаех също, че освен мен никой не би си мръднал и пръста да ѝ я окаже. Пробих си път до нея, обгърнах я с ръка и тъй бързо я поведох към главната улица, че онези не успяха да реагират.
За щастие не беше далеч, защото на тях не им хареса, че им откраднаха плячката, а положението ми на учен и историк надали щеше да ми е от голяма полза в самозащитата. Ала само на няколко метра пред нас беше пълно с хора, пийнали, но все още благопристойни, и успяхме да се доберем до безопасно място, преди словесното нападение да се превърне в телесно. Поведох я през тълпата развеселени гуляйджии, а групичката хулигани се разпръсна и пое да търси нова жертва. Дишах тежко и уплахата ми пречеше да си събера мислите. Не бях привикнал към физически опасности и излязох от цялото премеждие по-уплашен от Сара.
Тя не ми благодари, само ме погледна някак нацупено или може би с тъга. После вдигна рамене и си тръгна. Последвах я, тя ускори крачка, аз също. Мислех, че е поела към дома си, но в края на улицата свърна и пое през поляните зад крепостта, като се движеше все по-бързо, а аз бях почти не на себе си — сърцето ми препускаше, главата ми се въртеше и в ума ми цареше пълен смут.
Бяхме на място, наречено Райски поля, някога прекрасна градина, но сега безобразно запусната. Тя внезапно спря и се обърна. Когато я приближих, се смееше, но по бузите ѝ се стичаха сълзи. Протегнах ръце към нея и тя се вкопчи в мен, сякаш бях единственото, останало ѝ в целия свят.
И също като Адам в Рая, аз съгреших.
Защо аз ли? Не знам. Нищо не бях в състояние да ѝ предложа, нито брак, нито пари, и тя беше наясно. Може би бях по-мил с нея от другите; може би я утешавах; може би имаше нужда от топлота. Не се заблуждавам, че е било нещо повече, нито пък се принизявам да мисля, че е било по-малко. Макар и не девственица, не беше и развратна. Тук Престкот лъже най-гнусно — тя беше самата добродетел и не е никакъв джентълмен, щом твърди друго. После, когато сълзите ѝ секнаха, тя се изправи, изпъна дрехите си и бавно си тръгна. Този път не я последвах. На следващия ден тя чистеше кухнята на майка ми, сякаш нищо не се беше случило.
А аз? Това ли беше отговорът на Бог за всичките ми молитви? Бях ли удовлетворен и пропъдих ли демоните от душата си? Не; треската ми пламна още по буйна и просто не можех да понеса да я виждам от страх, че бледността и треперенето ще ме издадат. Стоях си в стаята и се лутах между греховни мисли и опит за изкупление чрез молитви. Когато тя дойде при мен няколко дни по-късно, трябва да съм приличал на призрак. Слушах как познатите стъпки се приближават по стълбите и изживях смесица от ужас и радост, каквато не бях изпитвал нито преди, нито оттогава насам. И поради това, разбира се, бях груб с нея, а тя разиграваше пред мен прислужница и всеки от нас влезе в ролята си, бяхме като актьори в пиеса, а в същото време и двамата искахме другият да заговори пръв.