Пръстът, който те сочи [bg]

Много се боя, че моят разказ, ако някой има причина да го прочете, няма да донесе такова удоволствие като другите три, на които се основава. Колко би ми се искало подобно на първите трима автори да предложа просто и ясно изложение на събитията, пълно с решителни твърдения и проникнато от непреклонна вяра в собствената правота. Но не мога да постъпя така, защото истината не е проста, а тези господа са представили само нейно подобие, както, надявам се, вече показах с примери. Заклех се да не пропускам никакви противоречия и заблуди, а и не съм дотолкова изпълнен със съзнание за собствената си значимост, та да пренебрегна всичко останало за сметка на онова, което аз самият съм направил, видял и казал, защото не мисля, че присъствието ми бе от критично значение. Принуден съм да разказвам, като прескачам между събития, отнасящи се към различни години.

И тъй, отново отивам напред и започвам сериозно своето повествование. Приблизително към средата на 1662 година, когато се познавах със Сара Блънди вече от три години, а мирът в кралството траеше повече от две, бях малко или много удовлетворен от своята участ. Установеният ред на дните ми беше също толкова непоклатим, колкото и даваше желани плодове. Имах приятели, с които прекарвах вечерите — в таверни или на музикални сбирки. Имах работа, в която най-после напипах целта и с която се занимавам и до днес, и тя постоянно ме възнаграждаваше с увеличаване на познанията ми. Семейството ми се ползваше с уважение и нито един родственик, дори най-далечен братовчед, не ни причиняваше грижи, нито нарушаваше репутацията ни заради разпуснато харчене или неморално поведение. Имах надежден и неоспорван от никого годишен доход и макар да не беше голям, стигаше за издръжка и за разноски, свързани с работата ми. Вярно, щеше ми се да разполагам с повече, защото, макар да бях наясно, че не бих могъл да посрещна разходите по брак, бих се радвал да мога да харча за книги и да се отдавам на благотворителност, която, когато е уместна, озарява живота на всеки християнин.

Ала това ми бе малка грижа, тъй като никога не съм принадлежал към завистливите и ожесточени хора, желаещи богатството на ближния си и вечно недоволни от онова, което притежават. Всичките ми приятели от онези дни станаха много по-заможни от мен. Лоуър се радваше на известност като лекар. Джон Лок тънеше в разкош благодарение на щедри покровители и безброй пенсии и годишни доходи от правителството, докато враждата между силните на деня не го принуди да се оттегли в изгнание. Дори Томас Кен се бе охранил в своето безделие и се бе превърнал в дебел епископ. Но аз не бих сменил живота си с техния, тъй като на тях им се налага постоянно да се тревожат за своето положение. Живеят в свят, където, ако не се издигаш непрекъснато, неизбежно те чака главоломно падане. Богатството и славата са най-нетрайните явления в природата; аз нямам нито едното, нито другото, тъй че не мога да ги изгубя.