Буденброкови. Упадъкът на едно семейство

Страшен като деня, когато арестуваха директор Вайншенк, беше денят, на който госпожа Перманедер взе в закрит файтон своя зет от затвора. Тя го доведе в жилището си на Линденплац, гдето той, след като смутено и безпомощно поздрави жена си и детето си, остана в посочената му стая и пушеше от сутрин до вечер пури, без да посмее да се покаже на улицата, и обикновено се хранеше сам, без домашните си; той беше с посивели коси и съвсем наплашен човек.

Затворническият живот не бе успял да накърни телесното му здраве, защото Хуго Вайншенк бе се отличавал винаги с яката си натура, но състоянието му беше крайно тъжно. Беше ужасно да се гледа как този човек, — който по всяка вероятност не бе извършил нищо друго освен това, което повечето от неговите колеги вършат спокойно всеки ден, и който, ако не бяха го заловили, несъмнено би вървял с вирната глава и недокосната чиста съвест по житейския си път, — как този човек поради гражданското си падение, поради факта на осъждането и тия три затворнически години сега беше морално тъй напълно съкрушен. Той бе настоявал с най-дълбоко убеждение пред съда — и вещите лица бяха го потвърдили, — че дръзката маневра, която беше предприел за чест и полза на дружеството и на самия себе си, минавала в търговския свят за usance. Ала юристите, тези господа, които по негово лично мнение съвсем не разбираха от тия неща, които живееха според съвсем други понятия и с един съвсем друг мироглед, бяха го осъдили за измама; и тази присъда, подкрепена от държавната власт, бе разтърсила така силно неговото самоуважение, че той не смееше вече да погледне никого в лицето. Гъвкавата му походка, решителният начин, по който кършеше талията си в сюртука, балансираше с пестниците и въртеше очите си, невъобразимата живост, с която от висотата на невежеството и невъзпитанието си задаваше въпроси или разказваше нещо — всичко беше изчезнало. Изчезнало така безследно, че домашните му се ужасяваха от това тъй силно угнетение, страхливост и тъпо унижение.

След като осем или десет дни се занимава изключително с пушене, господин Хуго Вайншенк започна да чете вестници и да пише писма. Като последица на това след други осем или десет дни той заяви с неопределени изрази, че както изглеждало, в Лондон му се разкривали изгледи за нова служба, но че на първо време щял да замине сам, за да уреди лично въпроса, и чак тогава, ако всичко излезело вярно, щял да повика жена си и детето си.

Ерика го изпрати в закрит файтон до гарата и той замина, без да бе видял повторно някого от останалите си роднини.

След няколко дни още от Хамбург пристигна писмо до съпругата му, с което той я уведомяваше, че решил да не се събира в никакъв случай с жена си и детето си, нито дори да им се обажда, докато не бъде в състояние да им осигури подобаващо съществуване. И това беше последният признак на живот от Хуго Вайншенк. Оттогава никой не чу нищо за него. Макар че по-късно госпожа Перманедер, отракана в подобни работи и преизпълнена от съобразителност и воля за действие, направи няколко опита да издири зетя си — за да може после, както заявяваше тя с важно изражение на лицето, да обоснове добре тъжбата за развод поради злоумишлено изоставяне, — той остана безследно изчезнал. Ето защо Ерика Вайншенк с малката Елизабета продължи да живее при майка си в светлия етаж на Линденплац.