Буденброкови. Упадъкът на едно семейство

— Доста сме почернели — каза той, като прегърна изправения пред него Хано, сложи мъничката си, покрита с черни косми ръка върху рамото му и дигна очи към сенаторшата и госпожица Юнгман, — но лицето ни все още е начумерено.

— Тъгува за морето — забеляза Герда Буденброк.

— Тъй, тъй... Значи, хубаво ти е там? — попита доктор Лангхалс, като погледна със суетните си очи малкия Йохан в лицето.

Хано промени цвета на лицето си. Какво означаваше този въпрос, на който доктор Лангхалс явно очакваше отговор? В него се надигна безумна и фантастична надежда, подхранвана от мечтателното убеждение, че напук на всички камгарнови хора по света пред бога няма нищо невъзможно.

— Да — промълви той, вперил в доктора разширените си очи.

Но доктор Лангхалс нямаше нищо особено пред вид, като зададе тоя въпрос.

— Тъй... Действието на баните и на чистия въздух ще проличи по-късно... ще проличи по-късно! — каза той, като потупа малкия Йохан по рамото, отстрани го от себе си и кимна на сенаторшата и на Ида Юнгман.

Беше самоувереното, благосклонно и насърчително кимване на многоучен лекар, когото гледат плахо в очите и в устата. После стана и приключи консултацията.

Хано се нуждаеше от съчувствие към мъката му по морето, към тая рана, която заздравяваше тъй бавно и отново започваше да пари и да кърви от всяка незначителна суровост на всекидневието; това искрено съчувствие той намери у леля Антония, която слушаше с явно удоволствие разказите му за живота в Травемюнде и откликваше живо и сърдечно на неговите жарки славословия.

— Да, Хано — каза тя, — истината не може да се скрие: Травемюнде е прекрасно място. Знаеш ли, докато кракът ми стъпи в гроба, ще си спомням с радост за летните седмици, които веднъж прекарах там като младо, глупаво момиче. Живеех у хора, които ми бяха мили и които, както изглеждаше, също бяха привързани към мене, защото по онова време аз бях хубавичка лудетина... сега съм стара жена и мога да го призная... и бях почти винаги в чудесно настроение. Длъжна съм да ти кажа, че те бяха почтени хора: искрени, добродушни, праволинейни и освен това тъй умни, учени и възторжени, каквито по-късно в живота си никога не срещнах. Да, общуването ми с тях беше извънредно интересно. Що се касае за възгледи и знания, аз научих там много за през целия си живот и ако не беше се случило друго, знаеш, разни събития... с едва дума, такъв е животът... Аз, глупачката, можех да спечеля от всичко това. Да ти кажа ли колко глупава бях тогава? Исках да извадя пъстрите звезди от медузите. Занесох, цяла купчина медузи в кърпичката си у дома и грижливо ти сложих на слънце на балкона, за да се изпарят... Звездите трябваше да останат, нали? Да, добре... Но когато отидох да проверя, намерих едно доста голямо морско петно. Миришеше само малко на гнили морски водорасли...