Буденброкови. Упадъкът на едно семейство

И после започна денят, първият от тия скъдно отмерени двадесет и осем дни, които отначало изглеждаха като вечно блаженство и се топяха тъй бързо, щом минеха първите няколко... Закусваха на балкона или под големия див кестен долу на детското игрище, гдето беше закачена голяма люлка. И всичко — миризмата, която лъхаше от набърже изпраната покривка, когато келнерът я разстилаше върху масата, салфетките от тънка хартия, необичайният хляб, обстоятелството, че тук ядяха яйца не като у дома с костени, а с обикновени чайни лъжички и от метални чашки, — всичко възхищаваше малкия Йохан.

И всичко, което следваше, беше подредено свободно и леко — един чудно безделен и приятен живот, който течеше без смутове и грижи: това предипладне на плажа, докато горе курортният оркестър изпълняваше утринната си програма, това лежане и почиване пред плетения стол, това нежно и мечтателно играене с мекия пясък, който не цапа, това незатруднено и безболезнено реене и унасяне на очите над зелената и синя безкрайност, от която волно и безпрепятствено с кротко свистене се носеше насам могъщ, свеж, буен и дивно ухаещ полъх, който обвиваше ушите и предизвикваше приятно замайване, лек шемет, гдето беззвучно и блажено потъваше чувството за време и пространство и за всичко ограничено... После къпането, което беше много по-приятно, отколкото в къпалнята на господин Асмусен, защото тук нямаше „жабуняк“, светлозелената, кристално бистра вода се пенеше надалеко, когато я разбъркваше човек; вместо плъзгави дъски, стъпалата газеха меко, леко набраздено пясъчно дъно; най-сетне и синовете на консул Хагенщрьом бяха далеч, много далеч оттук — в Норвегия, или в Тирол. Консулът обичаше през лятото да предприема по-далечни пътешествия — и значи: защо не, нали?... Една разходка за загряване покрай брега до „Камъка на чайките“ или „Морския храм“, втора закуска в плетения стол на плажа — и наставаше часът, когато трябваше да се качат в стаите си и да отпочинат един час, преди да се облекат за table d’hôte. Тази table d’hôte беше забавна, защото морските бани процъфтяваха. Много хора, приятелски семейства на Буденброкови, хамбургчани, дори посетители от Англия и Русия пълнеха голямата зала на курортния хотел. На малка масичка един господин в черно облекло насипваше тържествено супата от лъскав сребърен супник, поднасяха четири блюда, всяко от които беше по-вкусно, по-дъхаво или най-малкото приготвено някак по-различно, отколкото у дома, на много места по дългите трапези пиеха шампанско. Често от града идваха отделни господа, които през цялата седмица не можеха да се откъснат от работата си, за да се поразсеят и след ядене да позавъртят рулетката: консул Петер Дьолман, който беше оставил дъщеря си у дома и гръмогласно разказваше на долнонемски диалект такива безсрамни историйки, че хамбургските дами от смях започваха да кашлят и молеха за една минута почивка, сенатор доктор Кремер, старият директор на полицията, чичо Кристиан и неговият приятел от ученически години сенатор Гизеке, който също идеше без семейството си и плащаше всичко за Кристиан Буденброк. По-късно, докато възрастните пиеха кафе под тентата на сладкарницата, Хано седеше неуморно на един стол пред стъпалата на павилиона и слушаше музиката. Бяха се погрижили и за следобеда. В градината имаше стрелбище, а надясно от швейцарските къщи се намираха оборите с коне, магарета и крави, млякото на които пиеха надвечер още топло, разпенено и дъхаво. Можеха да се разходят до градчето по „Предната редица“, оттам можеха да отидат с лодка до „Привала“, гдето по брега се намираше янтар, можеха да играят крокет на детското игрище или да седнат на някоя пейка на залесения хълм, който се издигаше зад хотела и гдето беше окачена голямата камбана за повикване на table d’hôte, и Ида Юнгман да му почете нещо на глас... И все пак най-разумното беше винаги да се върнеш край морето и в полуздрача, обърнал лице към открития хоризонт, да седиш отпред на кея, да махаш с кърпичката си на големите параходи, които се плъзгаха край тебе, и да слушаш как дребните вълни се плискаха с леко бърборене о каменните блокове и целият простор наоколо беше изпълнен от това кротко и величаво бучене, което шепнеше благодушно на малкия Йохан и го увещаваше да затвори в неизказано доволство очите си. Но после Ида Юнгман казваше: