Сага за Форсайтови

Една нощ, както подобава на човек, стигнал до такъв важен етап в своята кариера, той пресметна състоянието си и, след като предвиди възможното обезценяване поради войната, откри, че стойността му е приблизително сто и трийсет хиляди лири. След смъртта на баща си, която — уви! — едва ли щеше да се забави, ще получи най-малко още петдесет хиляди, а годишните му разходи сега достигаха едва две хиляди лири. Застанал пред картините си, той виждаше пред себе си едно бъдеще, изпълнено с печалби, осигурени от по-добрата му подготовка. Като продава това, което има изгледи да се обезцени, и задържа това, чиято цена ще се увеличава, и като предвижда правилно бъдещите вкусове, ще си създаде една неповторима колекция, която ще остане след смъртта му за държавата под името „Форсайтово дарение“.

Той бе решил вече как ще реши въпроса с мадам Ламот, ако разводът мине благополучно. Знаеше, че тя има само една мечта — да живее от своите rentes196 в Париж при внуците си. Ще откупи от нея ресторант „Бретан“ на баснословна цена. Мадам ще живее като кралица-майка в Париж само от лихвите на капитала, който ще съумее да вложи както трябва. (Междувременно му мина през ум, че би могъл да постави на нейно място един опитен управител и да получи от ресторанта добра лихва за парите си. В Сохо съществуват богати възможности.) За Анет щеше да обещае да вложи петнайсет хиляди лири — преднамерено или случайно същата сума, която Джолиън старши бе завещал на другата.

Едно писмо от адвоката на Джолиън до неговия изясняваше, че „ония двамата“ са в Италия. Освен това бяха дали възможност надлежно да се установи, че са били заедно в един лондонски хотел. Въпросът беше ясен като бял ден и щеше да се реши за половин час; но през този половин час той щеше да преживее адски мъки; а след този половин час всички носители на името Форсайт щяха да почувстват, че розата е загубила своето ухание. Той не се самоизмамваше, като Шекспир, че розата, както и да се нарича, все така приятно ще ухае197… Името беше собственост — конкретна, неопетнена собственост, — чиято стойност щеше да се понижи поне с двайсет на сто. А, като се изключи Роджър, отказал някога да се кандидатира за член на парламента, и — о, ирония! — Джолиън, спечелил име на художник, ни един Форсайт не бе се прочул с нищо. Но тъкмо тази липса на известност беше най-ценният актив на името. Неизвестно, съвършено индивидуално име, негова изключителна собственост; никога неизползвано, за добро или за зло, от нахалната мълва. И той, и всеки член на рода го пазеха непокътнато, неопетнено, неразгласявано, споменавано в обществото, само доколкото беше неизбежно при раждания, женитби и смърт. И през тези седмици на очакване, докато подготвяше оттеглянето си от юриспруденцията, той изпитваше страшна ненавист към нея — така дълбоко се възмущаваше от предстоящото оскверняване, което тя налагаше на името му, за да му даде възможност да го увековечи по законен път. Чудовищната несправедливост на всичко това будеше у него постоянно потискана ярост. Той желаеше само едно — да има безупречен семеен живот, а ето че трябваше да застане пред съда — след толкова безполезни празни години, — за да признае, че не е съумял да задържи съпругата си… да се изложи на съжаления, надсмиване и презрение от страна на колегите си. Всичко вървеше наопаки. Ония двамата трябваше да страдат… а бяха… в Италия! Законът, на който той бе служил така вярно, който бе смятал благоговейно за пазител на всяко притежание, му се струваше през тия седмици невероятно жалък. Имаше ли нещо по-безсмислено от това да кажеш на човека, че е собственик на съпругата си и да го накажеш, когато някой незаконно му я отнеме. Не знае ли законът, че името е за човека като зеницата на окото му, че е много по-тежко да те смятат за рогоносец, отколкото за прелъстител? Соумс действително завиждаше на Джолиън за славата, че е успял там, където той сам се бе провалил. Тревожеше го въпросът за обезщетението. Искаше да причини на оня тип страдание, но си спомняше думите му: „С най-голямо удоволствие!“ и разбираше, че с иска за обезщетение ще причини страдание не на Джолиън, а на себе си; изпитваше странното чувство, че за Джолиън ще бъде наистина удоволствие да плати… той беше така разточителен! Освен това, почти неприлично беше да иска обезщетение. Казал го бе машинално; но сега, при наближаване на делото, Соумс виждаше в този иск само една уловка на безчувствения, неразборчив закон, за го да направи смешен; за да могат хората да се подсмихват и да казват: „О, да! Добра цена получи за жена си!“ И даде нареждане на адвоката си да заяви, че парите ще бъдат подарени на приют за пропаднали жени. Дълго обмисля какъв благотворителен институт да избере като най-подходящ, но след като се спря на този, се събуждаше нощем и си казваше: „Не става, премного се хвърля в очи; ще привлече вниманието на всеки. Нещо по-скромно, по-пристойно.“ Не обичаше кучетата, иначе би определил парите за тях; накрая, съвършено отчаян — защото познанията му за благотворителните почини бяха твърде ограничени, — се спря на слепите. Те не бяха неподходящи, а освен това за тях съдът щеше да определи по-голяма сума.