Последният човек, или странната история на Робинзон К.

По улицата бяха паркирани коли. Най-простото би било да седна в някоя. Но въпреки че вратите им бяха отключени, ключ не намерих в нито една. Обаче за осветлението не трябваше ключ… Запалих фаровете… Така с бели и жълти двойки фарове си осветих пътя чак до дома… Във възкръсналите вечерни светлини плуваха стени, витрини, дървета, колони за обявления. А аз вървях от кола до кола и палех фаровете, независимо от това дали имах нужда от тях или не. Вкъщи се прибрах доста по-късно, отколкото ако осветявах само с джобно фенерче стъпките си, но зад мен остана дългата, неподвижна редица от заслепяващи очи, която ме пазеше и ми махаше за сбогом… (На другия ден намерих много от тях светещи — добре заредените акумулатори бяха издържали цяла нощ. Изгасих ги с благодарност.)

Най-малко ми липсваше изкуствената светлина. Обаче прекъсването на енергоснабдяването, както очаквах, постепенно доведе до спирането на все още функциониращите съоръжения. Резервоарите за вода не получаваха попълнение, от ден на ден налягането падаше и цветът и видът на течащата от крана вода ставаха все по-подозрителни. Още известно време имаше годна за миене, но за пиене вече беше неподходяща. Какво друго можех да направя, насочих се към затворените бутилки: пиех минерална вода, разхладителни напитки и бира. Запасите на практика бяха неограничени, почти на всеки ъгъл срещах магазини за хранителни стоки, закусвални, бистра. Можеше да стигнат за седмици, месеци… За по-далечни времена засега не мислех…

По-големи трудности ми създаваха хранителните продукти. Май че за последен път бях видял прясно месо, когато първия ден бях влязъл в един ресторант… Не много след това спряха хладилниците и всичко в тях се развали. Когато осъзнах последствията, започнах като обезумял да пека и пържа, докато още можеше, докато още имаше какво. Няколко дни не ядох друго освен пържоли, пилета, говеждо, свинско. Никога не се бях учил да готвя, кухнята никога не ме е интересувала, но сега не ми оставаше нищо друго. За всеки случай избрах най-простото решение: хвърлях месото във врящата мазнина и го пържех, докато видех, че се е зачервило… От еднообразието ме предпази това, че възможността за тази операция трая всичко на всичко няколко дни. След това лятната горещина направи негодни за ядене намиращите се все още на мое разположение запаси. Друго не бих могъл да намеря дори и в хладилниците, а да търся къде консервират все още в ями с лед в един милионен град — на това не бях способен.