Последният човек, или странната история на Робинзон К.

Много обичаме да се позоваваме на вероятността: това и това най-много веднъж да се случи на десет хиляди или сто милиона години, значи вероятността е извънредно малка. Тъй като обаче не е нула, все пак може да се случи и тогава факторът време не говори нищо: единственото рядко събитие е точно толкова възможно след един милион години, колкото и в следващата секунда… (И не остава никой, който да ни успокоява, че до следващия път вече наистина остават един милион години!)

Така че човечеството, както и Земята във всеки един момент могат да бъдат опустошени от случайността, която, естествено, е такава само от гледна точка на човешкия род, а всъщност е следствие на строгите природни закони. Друг е въпросът, че ние не сме в състояние да се примирим с факта, че за природата съществото, достигнало до степен на съзнателен живот, е едно нищо. Това е невъзможно, казваме, и си мислим, че изричаме заклинание, както прачовекът, когато е искал да трансплантира желанията си в мамута. Само че мамутът не легнал в гърнето. Трябвало е да бъде убит, от което следва изводът, че понякога той се е оказвал по-силният. И все пак — така казват — мамутът е загинал, а човекът — останал. И това ли е случайно? Явно не е, но нека не забравяме, че мамутът вече не може да даде изявления. А пък ако бихме могли да го попитаме, сигурно щеше да гледа с недоумяващ вид, та той е много по-голям и по-силен от човека! Какво му е станало? Къде е сгрешил?

Та така стигнах до края на разсъжденията: от човешка гледна точка случайността е възможна, дори и да не ни е приятно да си го признаем. Но това не изключва възможността някъде, някога, в нещо да е допусната грешка, без която тази случайност нямаше да настъпи. Ние казваме, че мамутът не е направил никаква грешка, просто е излязъл от мода. Ала и мамутът би могъл да поразмишлява малко върху това: ако бе стъпкал тази малка маймуна тогава, когато още не беше взела в ръката си тояга и не бе започнала да копае ями — може би и днес щеше да си пасе… В края на краищата аклиматизацията не е изключително право само на човека… Ето защо не мога да твърдя, че е настъпило случайно събитие. Но също така фактът, че четири милиарда човешки същества са извървели докрай, с толкова трудности трънливия път на естествения подбор и са достигнали така рядкото в природата равнище на самоосъзнаването, не ми дава право да приемам, че е достойно да бъдат премахнати от Вселената вследствие на една глупава случайност. Фактът си е факт, независимо какво мисля за него.