Последният човек, или странната история на Робинзон К.
- Автор: Богати Петер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Боевски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният човек, или странната история на Робинзон К.». Краткое содержание книги:
Направи ми впечатление обаче живият цвят на растителността. След сухо време, ако падне дъжд, растителността винаги живва, източва се; това е обичайно явление. Тази градина обаче беше избуяла по друг начин. Друг беше цветът й, зеленото беше по-различно от това, с което бе свикнало окото. Беше станала по-зелена.
Седнах на една пейка и прегледах записките си. След това дълго гледах раззеленилата се градина — по дърветата не подсвиркваха птици, сред тревата й не жужаха бръмбари и в мен постепенно се породи хипотезата. Може би никога няма да узная какво се е случило, но предполагам как се е случило.
Гама-лъчението — или друго някакво лъчение с подобна сила от неизвестен произход, е подействувало върху живите организми и по-точно върху асоциативния им апарат. Ако бях биохимик, сигурно щях да мога детайлно да анализирам или пък да отрека процеса — а така само мога да предполагам: излъчването е действувало чрез хемоглобина на кръвта. Нарушило е механизма на окисление, вследствие на което клетките са се разрушили; тъй като преобладаващата част от тялото се състои от вода, която, преминала в молекулярно състояние, се е освободила и е попаднала в атмосферата — човешкият организъм е рухнал, разрушил се е. В края на краищата от него не е останало нищо, освен няколко грама калций и минерални соли, образуващи костната система, която е загубила структурата си и затова се е превърнала в прах. Шепа прах.
Вчера в кухнята на ресторанта намерих суровото месо цяло: тъй като в него не протичаха окислителни процеси, за излъчването то се бе оказало мъртъв предмет и бе оцеляло. Обаче същата сила, която предотвратява окислението, усилва обратния процес — редукцията. А животът на растенията всъщност е редукцията: хлорофилът се изгражда тъкмо от това, което хемоглобинът разгражда.
За нас смърт, за растенията — възраждане. Пред краката ми, между чакъла, бе надигнало острата си глава дребно стръкче. Като че ли му беше много спешно, много важно да проникне в света. Само нагоре, нагоре!
Огледах се, пътеката беше покрита с подобни кълнове. Не си спомням да съм ги видял, когато слязох в градината.
Какво ли още ме очаква?
6
Нямам пишеща машина. Почеркът ми не е особено четлив. Ако наистина искам да водя записки, трябва да намеря пишеща машина. Нищо по-просто от това, ако магазините са отворени. Но още по-умно ще постъпя, ако вляза в първата попаднала на пътя ми канцелария. Там ще намеря веднага не само машина, но и хартия и индиго.
Няколко дни бродех из града в някакво странно, еуфорично състояние. Струва ми се, че това състояние настъпи, след като в Метеорологичния институт създадох хипотезата за случилото се. (По-късно минах през Централния астрономически институт и през Геологическия институт и намерените там данни подкрепиха предположенията ми, но не дадоха информация за произхода на лъчението. В съзнанието ми на мястото на причината все повече се наместваше следствието: моето положение.) Бродех из града и се чувствувах, както би могъл да се чувства някой древен деспот или някой източен владетел: бях неограничен господар на всичко! Вярно, нямах поданици, но какво значение имаше това? Мое беше цялото им движимо и недвижимо имущество, скритото им и оставеното на открито имане. Можех да вляза в касите на банките и да запаля цигарата си с хилядарки; можех да ровя из секретните архиви на министерства; можех да преровя чекмеджетата на нощните шкафчета в спалните на известни артистки.
В действителност направих сравнително малко от тези неща — природата ми и вродените ми задръжки в повечето от случаите ме възпираха, — но несъмнено изпитвах удоволствие от съзнанието, че имам възможност да направя всичко това. Би следвало да се срамувам, че говоря за удоволствие, еуфория и тем подобни, когато в подобни случаи най-подхожда скръбта и отчаянието, но питам: защо и кого да лъжа? Няма пред кого да се срамувам и няма кой да определя морала. Аз съм критерият и само констатирам състоянието си, не го направлявам.
Това беше състояние, подобно на пиянство — а може би отчасти беше и истинско опиянение. Отново излишно бих лъгал, ако седна да твърдя, че към алкохола съм се насочил от отчаяние… Просто нямаше какво друго да пия. Енергоснабдяването, както бях предположил на втория ден, постепенно престана. За щастие през лятото се мръква късно и докато над мен се спуснеше непрогледната нощ, в повечето случаи бях толкова уморен, че потъвах в дълбок сън. Освен това бях насъбрал толкова джобни фенерчета, колкото можех: бях натъпкал жилището си със силни лампи за къмпинг, а две-три издуваха и джобовете ми. Въпреки това една вечер, когато пристъпвах по тъмната улица и люшкащият се светъл кръг опипваше пред мен бордюра на тротоара — ме обхвана страх. Изругах се, задето не бях седнал в колата, но вечер не обичах да шофирам. Липсата на движение ме правеше невнимателен, а скоростта умножаваше опасностите, скрити в неочакваните и непредвидени препятствия. Денем виждам по-далеч и въобще по вярвам на сетивата си. Вечер се стремях по-бързо да се върна в бърлогата си, която ми спестяваше изненадите и постоянно — или все повече? — ми припомняше обичайния и изгубен ред. В този момент, на тротоара, се почувствувах доста неприятно и вече съжалявах, че съм тръгнал пеша.