Последният човек, или странната история на Робинзон К.
- Автор: Богати Петер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Боевски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният човек, или странната история на Робинзон К.». Краткое содержание книги:
Зарязах всичко и изтичах на улицата в първия магазин. Избрах най-добрия магнетофон с батерии, натъпках едно чувалче с батерии и ленти и триумфално се върнах в канцеларията си. Поисках да изпробвам магнетофона и тогава се усетих, че лентите всъщност са празни… Наистина градът около мене е пълен със записани ленти, въргалят се по полиците и в чекмеджетата из хилядите жилища, сигурно щях да намеря дори и в магазина, ако бях се сетил. Бях обаче твърде нетърпелив, за да се връщам да търся. И всъщност, ако трябваше да търся, най-простото би било да отида в централната фонотека на Радиото, където на мое разположение има безкрайно много неща за слушане. Сега обаче най-простото е веднага да изпробвам записа…
Пред мен лежеше ръкописът на наполовина готовата ми работа. Взех в ръка микрофона и започнах да чета на глас първата страница.
Докато четях, не почувствувах нищо особено. Откакто бях останал сам, често размишлявах гласно. Но не ми беше станало навик. Бедата се случи, когато спрях да записвам, превъртях ролката и пуснах магнетофона.
Гласът, прозвучал в нямата стая, наистина бе моят глас, но този факт беше маловажен в сравнение с преживяването от дълги дни насам за първи път да чуя човешко слово, звучащо отстрани! Наистина страдах от мълчанието на занемелия свят, но се бях примирил. В момента, когато това мълчание бе нарушено, неговото присъствие изведнъж се превърна в осезаема реалност и просто повече не можех да го понеса…
Докато лентата се въртеше с безразличие, а от висококачествения говорител с леко развълнуван, но уверен глас се лееше човешка реч, изведнъж започнах да треперя, гърлото ми се сви, кръвта се оттече от главата ми. Обхвана ме такава слабост, че едва седях, а треперенето се засилваше все повече. Колкото и да ми се искаше, не можех да командувам мускулите си и ръцете ми и раменете ми трепереха, сякаш ме тресеше силен ток. Гласът вече отдавна бе замлъкнал, лентата безмълвно продължаваше да се върти — естествено, не бях в състояние да я спра — когато треперенето бавно започна да преминава, спазъмът в гърлото започна да се отпуска. Само слабостта не изчезна, по-скоро някаква мека топлина обля изтръпналите ми нерви и изведнъж усетих, че от очите ми капят сълзи. Плакал съм близо час, на глас, с хълцане, проснат на бюрото, докато накрая съм изпаднал в състояние на крайно изтощение и безразличие.
Така преживях първия шок в живота си.
Колко странно: когато дойдох на себе си, донякъде направо се зарадвах, че съм сам. Никой не можеше да забележи слабостта ми, от която ме беше срам дори пред самия мене. Това, разбира се, беше глупаво, но фактът си е факт, все още не можех да се примиря с мисълта, че и аз съм раним.
Никой не може да избяга от себе си — клише. Налях си от изглеждащите нескончаеми запаси. Който бяга от света, или пие, или устоява. Който бяга от себе си — само пие, защото тъкмо това е бягството. А ако човек вече е побягнал, нека влага душа и сърце в бягането — иначе за какво е всичко? Нямах система на пиене, по-скоро пиех системно. Дамите от стената — в мини от копринено ламе: наздраве, мадам! А вие, госпожице, по домашно халатче, което става и за плажа? Чиърз…! Онова девойче, в костюма с панталон, а — не, малката, ти си още в оная възраст, в която се полага наказание, ако се разбере, че… Но все пак чин-чин и на теб! И въобще: екс, уважаеми дами, екс за всички!
Екс за господин генералния директор, който е бил слаб или пълен, плешив или с буйна коса, очилат или мустакат, екс и за него! Защо не поставят портрета на господин генералния директор на стената на канцеларията? Откъде ще знаят идните поколения какъв е бил? Защо винаги по стените поставят само жените? Младите, красиви жени във вечерни рокли и по пижами? Господин директор, вие къде сте? Не чувате ли? Господин директор, дамите ви очакват! Не е много прилично да закъснявате! Господин директор, искам да се чукнем!
Какво е останало от вас, господин директор? Писалката ви на бюрото? Студена, служебна писалка от комплект за подписи, за резолюции, за подчертавания, за „да се изпълни“! И още „Не“! Не с тази писалка сте писали любовни писма, нали, господин директор? Разбира се, въпреки че вие едва ли вече обръщате внимание на такива подробности. Не с тази писалка си отбелязвате вкъщи разходите, защото вие сте прецизен човек, господин директор, ако някой иска в предприятието му да има ред, трябва да започне със собственото си домакинство… Не с тази писалка пишете картички отвъд океана, поздрави на всички, поздрави на службата, целувки на цялото семейство, пазете детето. Татко… Всичко това не с тази писалка го пишете вие, така че тази писалка не знае нищо за вас, нищо не казва за вас, няма нищо общо с вас.