Последният човек, или странната история на Робинзон К.
- Автор: Богати Петер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Боевски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният човек, или странната история на Робинзон К.». Краткое содержание книги:
Да остана такъв, какъвто съм — това бе изискването, което бях поставил пред самия себе си, заради мен самия, не за друго.
Надеждата, че изведнъж ще видя някой да идва насреща ми, от ден на ден гаснеше. Самозалъгването никога не е било между слабостите ми и в минутата, в която осъзнах същността на настъпилата катастрофа, се отказах да попадна на другар в близката околност и в близко време. Не че предварително е изключено и някой друг да е преживял облъчването, но вероятността за това бе съвсем малка. Нито водата, нито земните дълбини бяха спасили някого. Трябва да благодаря за моя живот на един нов и в дадения случай никъде и от никого неизползуван материал и на случайността, че в съдбоносния момент съм се намирал тъкмо зад този материал. (А дали наистина му дължа благодарност за това, е повече от съмнително.)
Може ли наистина да се предположи, че някой е бил в положение, подобно на моето? Малко вероятно, въпреки че съвсем да се изключи не може. А ако е имало, как да го намеря? Включвам радиото, ефирът е ням. Ако той го включи, също нищо няма да чуе. Нито единият, нито другият от нас може да предаде съобщение. Да се кача на самолет и да гледам къде се вдига пушек? Капитан, претърпял корабокрушение, търси дима на останалите, корабокрушенци? Ако се абстрахираме от простия факт, че не мога да управлявам нито самолет, нито хеликоптер, нито дирижабъл, това във всеки случай би било наивен опит.
Но ако попадна на оня, другия, какво ще правим? Ще оплакваме изгубения рай? Или пък ще започнем — ако е жена — отново? Като Адам и Ева, без всякаква поука? Но ако няма поука, тогава към първата двойка човеци по необходимост се полага и първата двойка братя… Мога ли да поема отговорността за възобновяването на един парадокс? Господ не приел жертвата на Каин, при което Каин убил брат си. И господ го наказал за братоубийство, което можело да бъде избягнато, ако господ е бил по-предвидлив и не бе разгневил Каин. Той би следвало предварително да знае какво ще последва. А съзнателната провокация е не по-малък грях от извършването на греха. Естествено, за мое оправдание мога да кажа, че господ е суеверен, докато аз съм само една жалка прашинка.
Още една възможност: компромис. Мен ме спаси щитът ми, а ако някъде другаде ударът е бил по-слаб? Лъчението е действувало по цялото земно кълбо, това е почти сигурно. И все пак можем да си представим, че по неизвестна причина не се е стоварило навсякъде с еднаква сила — а достатъчни са няколко петна и хиляди, ако не и стотици хиляди души са останали живи. А ако са тъкмо в някоя област далеч от цивилизацията? Какво може да стори в такъв случай корабокрушенецът? Седи си на острова, поддържа огъня и ако има няколко бутилки, хвърля ги в морето. Морето е безкрайно голямо, бутилката неизмеримо малка, но ако от време на време по някоя бутилка не пристигаше в целта, щяха ли останалите корабокрушенци упорито да продължават да ги хвърлят?
Отплавалата бутилка отнася със себе си съобщението и оставя след себе си надеждата. Кое от двете е в по-голяма степен залог за оцеляване — кой би могъл да реши?
Много други неща минаха през главата ми. Съдбата на човека е винаги да мисли за нещо. А потребност — да сподели мислите си с някого. Желанието да споделиш, така е… Не надеждата и не безнадеждността ме тласкаше да пиша — всичко това в края на краищата са само настроения на духа, които се създават от хормоните, изконсумирания алкохол и повлияната от времето нервна система, в непрекъснато люшкане, без нито за минута да бъдат в равновесие.
Желанието за споделяне е друго. То е част от онова, посредством което човек е обществено същество. Еднакво ни се иска да се изкажем независимо дали ни гнети тъга, или ни е радостно. Желанието за споделяне е една от формите на нуждата от действие, понякога замества действието, понякога го допълва, понякога го натоварва. Желанието за споделяне действува и тогава, когато няма кой да изслуша онова, което имаме да споделим. Или просто търси причина да не слуша…
Имам една хипотеза за това, което се е случило. Тази хипотеза все още има доста бели петна, но не е невероятна. Възможно е след час или минута и аз да не съм жив, заедно с мен ще изчезне и хипотезата ми. Тъй че трябва да я увековеча, за да остане независимо от мен. За кого? Няма значение. За това са надеждите, самозалъгванията за обитатели на джунглите, които след време ще излязат оттам и ще започнат отново; за жители на други планети, които ще слязат някога тук и ще се опитват да разберат какво може да се е случило. За мен самия, ако въпреки всичко се събудя изведнъж от този кошмар, без да си спомням за подробностите.