Окото на света
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #1
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на света». Краткое содержание книги:
— Внимавай какви ги приказваш, Матрим!
Ранд се изпъна, макар яростният й поглед да не беше предназначен за него. Перин изглеждаше не по-малко сконфузен. По-късно все някой от тях щеше да се оплаче, че го е сгълчала една жена, която съвсем не е по-голяма от него — мъжете в селото често го правеха, след като Премъдрата ги сгълчеше, като внимаваха да не ги чуе — но когато човек се озовеше лице в лице с нея, разликата в годините изглеждаше значително по-голяма. Особено когато беше сърдита. Тоягата в ръката й беше дебела в единия край и леко извита в другия и тя имаше право да халоса било по главата, било през ръцете или краката всеки, за когото преценеше, че върши глупости, независимо от възрастта или положението му.
Премъдрата така бе обсебила вниманието му, че отначало Ранд даже не забеляза, че не е сама. Щом разбра пропуска си, веднага му се дощя да се махне, каквото и да кажеше след това Нинив за него.
На няколко крачки зад Нинив стоеше Егвийн и ги наблюдаваше с жив интерес. Висока колкото Нинив и облечена в същите тъмни цветове, в този момент девойката приличаше на живо отражение на настроението на Нинив, скръстила ръце пред гърдите си и стиснала укорително устни. Качулката на бледосивата й пелерина засенчваше лицето й и в големите й кафяви очи нямаше и помен от характерната им веселост.
Ако всичко беше честно, според него разликата от две години във възрастта им трябваше да му даде достатъчно предимства, но нещата съвсем не стояха така. Обикновено езикът му съвсем не беше вързан, когато разговаряше с другите момичета в селото, но винаги, когато Егвийн го погледнеше така съсредоточено с големите си, широко отворени очи, сякаш цялото й внимание беше впито в него, той просто не успяваше да намери подходящите думи, които трябваше да изрече. Може би щеше да се измъкне веднага, щом Нинив престанеше да ги гълчи. Но знаеше, че няма да го стори, макар да не разбираше защо.
— А пък ти, Ранд ал-Тор, можеш да престанеш да зяпаш като смахнато агне и да ми обясниш — обърна се Нинив към него — защо сте се заприказвали за неща, за които дори и телета като вас тримата би трябвало да знаят, че не бива и устата да си отварят.
Ранд се стресна и откъсна очи от Егвийн. Когато Нинив му заговори, на лицето на другата девойка се бе изписала смущаваща усмивка. Тонът на Нинив беше язвителен, но на нейните устни също се прокрадна разбираща усмивка… докато Мат не се разсмя на глас. Усмивката на лицето на Премъдрата се стопи и смехът му се превърна в приглушен грак.
— Е, Ранд? — подкани го Нинив.
С крайчеца на окото си той забеляза, че Егвийн продължава да се усмихва. „Какво толкова смешно намира?“
— Съвсем естествено беше да говорим за това, Премъдра — отвърна той набързо. — Амбулантът — Падан Фейн… ааа… господин Фейн — донесе вести за Лъжедракон в Геалдан, за война и за Айез Седай. Съветът реши, че новините са достатъчно сериозни, и го прибраха да поговорят. За какво друго може да се говори?
Нинив поклати укорително глава.
— Значи затова фургонът на амбуланта е изоставен. Чух, че народът се стича да го посрещне, но не можех да оставя госпожа Аелин, докато не й мине треската. Съветът разпитва амбуланта за събитията в Геалдан, така ли? Доколкото ги познавам, те ще му задават все неподходящи въпроси и нито един уместен. Ще събера Женския кръг да измислим нещо полезно. — Тя придърпа пелерината си плътно около крехките си рамене и влезе в хана.
Егвийн не я последва. Когато вратата на хана се затвори зад гърба на Нинив, по-младата жена се озова пред Ранд. Лицето й вече не беше намръщено, но съсредоточеният й поглед, забит в него, го накара да се почувства неловко. Той потърси подкрепа от приятелите си, но те се отдръпнаха, ухилени до уши.
— Не бива да позволяваш на Мат да те замесва в глупостите си, Ранд — каза Егвийн също толкова сериозно, колкото самата Премъдра, но после изведнъж се изкикоти. — Не бях те виждала в подобно положение, откакто Кен Буйе ви хвана двамата с Мат да берете от ябълките му, когато бяхте на десет години.
Той се завъртя и погледна към приятелите си, които бяха застанали наблизо. Мат говореше нещо и ръкомахаше възбудено.
— Ще танцуваш ли с мен утре? — Всъщност не искаше да каже точно това. Наистина му се щеше да потанцува с нея, но в същото време най-малко от всичко му се искаше да се чувства така неловко, както когато оставаше насаме с нея. Както се чувстваше в момента.
Ъгълчетата на устните й се изкривиха в лека усмивка.